избягам от пронизващият му поглед. Усетих задоволство, но и сякаш някаква огромна ръка стисна сърцето ми в желязната си хватка. Начо бе любов. Моята първа любов. Толкова отдавна го обичах, че вече не помнех първият момент, в който се усетих влюбена в него. Той винаги е бил в живота ми, от детската градина та до днес. За мое нещастие бе любовта и на още много наивни момичета, готови на какво ли не за да спечелят сърцето или поне място в леглото му. Той знаеше, знае го и днес, какво въздействие има върху нас и се възползваше максимално. Доколкото знам не е спрял да го прави. Още от тийнейджърските години Начо сменяше гаджетата като носни кърпички, като понякога се случваше с някоя да се задържи за по-дълго. Два-три месеца, например. За него това си беше много време и разговаряйки си с мен, на онази скрита сред дърветата в парка пейка, ми е споделял, че прекъсва тези връзки от отегчение. Никое момиче не му задържало вниманието с нищо, не усещал тръпката която търси, не се влюбвал, просто ги харесвал и имало физическо привличане. Все го питах дали момичетата знаят всичко това, а той винаги отговаряше, че го научават след раздялата. Не лично от него, защото с тях не можел да бъде толкова откровен, колкото с мен. А защо с мен може да бъде такъв, питах аз. Аз съм му приятелка, отговаряше ми моят красив Начо и ме даряваше с най-чаровната си усмивка.

Винаги е знаел за чувствата ми. Докато ми дърпаше плитката в детската градина. Докато го търсех да си пишем заедно домашните. Докато го гледах тайно през онези летни нощи, които прекарвахме в игри с цялата компания. Докато ходех да слушам репетициите на бандата му и се възхищавах на гласа му. Начо е умно и досетливо момче, а пък и едва ли му е минавало през ум, че може да съм извън фенклуба с неговото име. Все пак дори на училищните концерти аз бях винаги на първи ред и виках най-силно. Вероятно това ме е издало и когато се престраших да кажа гласно какво изпитвам, той вече знаеше.

Очаквах го да дойде в дома ми, в десет, в една неделна лятна утрин. Стисках книгата в ръце и нервно обикалях из коридора. Нямах търпение да чуя звънеца и да видя усмивката му. Убедена бях, че ме очаква най-доброто утро в живота ми. На тринадесет години не е лесно да очакваш любимото момче да ти дойде на гости.

– Здравей, Начо. – весело поздравих аз, отваряйки вратата.

– Здравей, Люси. – задъхано отвърна той, сякаш беше тичал по стъпалата до третия етаж.

– Обещавам да ти я върна скоро! – увери ме когато му подадох книгата.

– Не се и съмнявам. Начо, аз искам да ти кажа, че...

– Какво? – засия в усмивка.

– Отдавна, много отдавна... – разказах му своята приказка на един дъх. Той не отделяше дълбоките си, кафяви очи от моите, а моят поглед шареше по гъстата му черна коса и силни момчешки ръце.

– Знам. Ще видим... – загадъчно реагира Начо на моето обяснение в любов и затича надолу по стълбите.

– Довечера ще бъда на нашата пейка. – чух гласа му от втория етаж.

– И аз. – отвърнах както се очакваше.

Последваха още много срещи на онази пейка. След първата целувка, той придобил смелост след моето откровение, а аз завладяна от магията на момента, имаше още и още. Целувахме се когато беше свободен, целувахме се и когато всички знаеха, че има ново гадже. Бях неговата тайна, неговата тръпка. Превърнах се и в довереница. Нямаше тайни от мен, нямаше и задръжки в споделянето. Знаех всичките му грижи, радости и вълнения. Той моите също. Разликата беше, че аз не му разказвах за други момчета, защото такива за мен не съществуваха. А дори да го бях правила едва ли неговото сърце щеше да плаче с кървави сълзи, както моето. Усмихвах се разбиращо и слушах за поредното завоевание, а после ме уверяваше колко съм различна, добра и важна за него докато ме целуваше.

– Люси, отвори красивите си очи. – послушах го и видях отново пронизващият му поглед. Осъзнах, че е надвесен над мен напълно съблечен и възбуден. А аз, все още по бельо, бях попарила страстта му.

– Съжалявам, наистина не мога.

– Сега ли го осъзна или си го знаеше преди да се озовеш в леглото ми? А докато ми правеше този чувствен масаж желаеше ли ме или си играеше?

– Начо, нека не говорим за игри.

– Да, надигра най-големият играч, нали?

– Не, аз... Вече не съм тринадесетгодишното момиче, което целуваше тайно.

– На деветнадесет не можеш да ми дадеш повече от целувки ли?

– Не ми се сърди, моля те.

– Да се сърдя? Не, просто не мога да повярвам, че точно ти ми отказваш и то в последният момент. Тук, в леглото ми.

– Знаеш, че това не е за мен.

– Знам, искаш ме само за себе си и завинаги, нали? – срамежливо му се усмихнах и станах от леглото.

– Искам да правиш любов с мен, не да съм поредната ти бройка. Не си представям така своя първи път. – не знам защо включих на обяснителен режим докато се обличах.

– Не мога да повярвам! Наистина не мога!

– Вярвам ти, не си свикнал да чуваш “Не”. – ликувах, че съм първа в нещо за него.

– За първи път да ми откаже момиче и то точно ти, която от дете ме обича! Вече не ме ли обичаш, Люси?

– Успокой се, Начо! Върви на терасата, изпуши цигара, успокой се. После ме изпрати, моля те.

Моят Начо се успокои седмици по-късно. Сякаш в онази нощ и двамата пораснахме. Днес отново ме гледа невярващо, но и двамата сме надвесени над едно детско креватче. В него спи нашето бъдеще, към което и двамата отправяме своята вяра и обич.

03.11.2022 Ким Джаксън