Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.09 12:18 - Дунавски залези 3 Март
Автор: kim29 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1733 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 14.09 14:23

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 От обновената детска градина излизаха вече деца, хванали за ръка някой възрастен – родител, роднина или приятел. Някои детски личица грееха в усмивки, други гледаха сърдито изпод шапките си, нетърпеливи да се приберат вкъщи на топло. Четиригодишният Теодор беше от вторите. Не успял да се наспи добре в този ден, малкият човек мрънкаше, че е още гладен, че иска да минат през магазина за сокче, не спираше и да се цупи на татко си за закъснението. Татко му, Мартин, осъзнаваше, че почти всеки ден закъснява и Теди често оставаше да го чака до последния момент, когато вече няма никой в градината. Успокоенията, че ето, има все още някое дете, не минаваха и на Мартин му се налагаше да откупва вината си с малки подаръчета – сокчета, бонбонки или сладолед през лятото. Третият годишен месец хич не е от летните, както се знае, и двамата спряха до входната врата за да си закопчее Теди по-добре якето. Да се похвали на татко си каква голяма мартеница му е донесла Баба Марта също. Разбира се, и да помрънка отново, че е бил сам на празника. Татко му нямаше избор, освен да обещае, че ще изгледа всички видеа и снимки, които комшийката, леля Евдокия, беше направила. А тя им махаше усмихната за довиждане, застанала до своята кола.

На Мартин често му се налагаше да се възплолзва от педагогическия опит и любовта към децата на леля Евдокия. От години бяха съседи, познаваха се добре и той с голямо доверие ѝ поверяваше сина си. Теди растеше буйно, забавно, но понякога доста капризно дете. На моменти справянето с него бе мисия невъзможна и Мартин търсеше вината в себе си. Осъзнаваше, че го глези, но твърдо вярваше, че все някак е нужно да замести майчината грижа от която малкия беше лишен. Разходки из различни кътчета на България, любимите лакомства и играчки на момчето, по-дълго време гледане на филмчета на таблета бяха част от глезотиите. Леля Евдокия имаше задачата за възпитанието на Теодор. Тя някак спонтанно се зае с нея. Ту книжка да му почете, ту да го научи да познава буквите, да говори правилно, да се държи като малък джентълмен с момичетата, да гушка и храни животните, вместо да ги гони с пръчка из двора, и други полезни за малкия човек неща. Като едно умно и схватливо дете, а и от любов към любимата леля, Теди попиваше като гъбичка всичко. Мартин изпитваше голяма признателност за грижите, които полагаше неговата съседка. Все си мислеше, че едва ли някога ще може реално да ѝ се отблагодари. Знаеше, обаче, от няколко дни, че за националния празник тя ще замине при роднини в южната част на страната. Както знаеше, че на корабчето Приста в тази празнична вечер ще има много работа и до късно. След дълги размишления реши да не търси детегледачка, а да вземе детето със себе си, надявайки се бай Иван да няма нищо против. Очертаваше се една различна вечер за Теди.

Приятелче, ще се отбием в магазина за сокче, но и ще купим цветя, които ще поднесем на паметника на Баба Тонка преди да отидем на корабчето. Съгласен ли си?

Коя е тази баба? – светнаха любопитно очичките на Теди.

       Тя е една много важна баба, участвала в борбата за освобождението на България от турско робство. Наричали я баба от уважение.

       А имала ли е внучета? – не спираше да пита момчето.

       Родила синове и дъщери, също революционери.

       Револю... какво говориш татко?

       Борци за свободата ни, синко. – засмя се Мартин. – Когато пораснеш още малко ще разбереш.

       Леля Евдокия ми разказва за турците и българите, но не така сложно, като теб. – изплези се Теди и се отскубна от ръцете на татко си.

       Добре, точка за леля Евдокия. Хайде да тръгваме. – засмя се Мартин и тръгна след сина си. И двамата обичаха прибирането пеша от детската градина, независимо от времето. Криеха се от слънчевите лъчи под сянката на дърветата, тичаха заедно под дъжда или се замяраха със снежни топки. Важна бе играта и забавните минути, които посвещаваха един на друг. Не беше рядкост случайни минувачи да им се усмихват, както и Теди да гали непознати кученца по пътя. Още сутринта на този празничен ден разбраха, че слънцето вместо да ги топли ще ги гали измамно с лъчите си и Баба Марта няма никакво намерение да ги зарадва със сняг.

 

Не беше далеч времето когато старите, величествени дървета по улицата щяха да се раззеленят, но все още простираха оголените си клони в опити да достигнат съседските къщи. По тротоара се разхождаха няколко минувачи, но наоколо царуваше тишина. Постамента на паметника на Баба Тонка беше обсипан с цветя и това внасяше свежест и красота в обстановката. Мартин и Теодор положиха и своите букетчета, изразявайки своята почит и с минута мълчание. Мартин с усмивка и гордост наблюдаваше реакциите на малкия си син. Силно се надяваше, че ще успее да го научи на уважение към хората, допринесли за благото на родината. Така, както неговите родители са го научили да обича българските герои. Наблюдавайки Теодор, обаче, Мартин изпитваше и тъга. Повече за момчето, отколкото за себе си. Преди години, когато се запозна с Мина и се влюби в нея, и за миг не допускаше, че е способна да остави детето им само на неговите грижи. Изпаднала в следродилна депресия Мина така и не се съвзе. Не установи истинска връзка с Теди и след като успя да го отбие в седмия месец, пое по свой собствен път. Прибирайки се една вечер от работа Мартин беше посрещнат от съседката, която му връчи писмо от Мина и го успокои, че няколко часа се е грижила за бебето, което вече сладко спи. За първи път тогава той заплака пред жена  докато четеше последните думи на своята любима. Леля Евдокия го прегръщаше и му даваше кураж, както би се отнесла, ако беше неин син. Мина кратко и лаконично обясняваше в писмото, че не може повече да се грижи за бебето и го поверява в ръцете на таткото, вярвайки че той ще се справи по- добре от нея. Отдавна мечтаела да замине в чужбина и сега виждала шанс за това. Обещаваше понякога да се обажда и да се вижда с малкото момче. Да, изпълни си обещанието. Обаждаше се веднъж в месеца и на всеки празник. Прибираше се два пъти в годината в България и отделяше по няколко часа на бързо растящият Теди. Носеше му подаръци, понякога пращаше и пари. На въпросите на таткото дали мисли, че това е достатъчно на момчето, тя мълчеше. Теодор възприемаше Мина като жената, която го е родила и два пъти в годината му носи голям подарък. Вече не плачеше при раздялата с нея. Татко му и съседката му даваха достатъчно любов и внимание. Мартин не губеше надежда, че въпреки липсата на майчина грижа, синът му ще порасне силен, достоен и любвеобилен човек. Самият той не знаеше дали отново ще допусне жена толкова близо до себе си. Случайният флирт беше лесна работа, но обвързването за него вече беше химера.

 

Силно ентусиазиран, че ще прекара вечерта на борда на “Приста”, Теди отвори бързо входната врата на апартамента и се затича по площадката към асансьора. Там се сблъска с малко момиченце и двамата се озоваха в седнало положение на земята.

– Лелее, какъв си грубиян! – начумери се момиченцето.

– Извинявай, без да искам. – не смееше да вдигне поглед Теди.

– Ти кой си?

– Теодор и живея тук с тати. Ти откъде се взе, не те познавам?

– От Испания и идвам на гости на баба.

– Имаш ли си име?

– Имам си, може ли без име? – усмихна му се българчето от Испания.

– Бети, внимавай, миличка! Теди ти добре ли си? – майката на Бети помогна на сблъскалите се деца да станат.

– Добре съм. – поизтупа се Теди, ставайки. – Леля Евдокия има внучка Бети, някога ще ме запознае с нея.

– Тя е моя баба! – гордо заяви също стъпилата вече на краката си Беатрис.

 

Докато малчуганите водеха тъй важният си разговор, Мартин заключи вратата на апартамента си и тръгвайки към асансьора се спря слисан.

– Не може да бъде! Дария, ти ли си? – приближи се той към майката на Бети усмихнат.

– Същата, Мартине. – върна му усмивката тя.

– Толкова години не сме се виждали! Мислех, че не бихме се познали вече.

– Ти може и да не ме познаеш, но аз не мога да сбъркам физиономията ти, колкото и да остарееш. – смигна му Дария, докато той ѝ правеше път да влезе първа в кабинката. Децата ту се споглеждаха, ту гледаха родителите си учудено.

– Вярно е, че започвам да остарявам, догодина ще навърша тридесет. – засмя се той. – Помниш ли, че ме наричаше някога “бати Марти”?

       Помня, всичко помня. – тихо изрече Дария и на Мартин му се стори, че проблесна тъга в очите ѝ. В този миг я видя отново като седемнадесетгодишно момиче. Видя златистите ѝ, разпилени по раменете коси, усмихнатите зелени очи, които го гледаха с любов и обожание, чу заразителния  ѝ смях, който кънтеше винаги, когато той разказваше някоя забавна история. Всички в компанията обичаха да слушат историите му, но никой не го слушаше така захласнато както Дария. Той помнеше всеки комплимент и всяка окуражаваща нейна дума, помнеше твърдата ѝ убеденост, че ще бъде не просто известен, а най-добрият писател. Помнеше и разочарованието ѝ когато реши да учи Туризъм, вместо някоя Филология. Когато започна работа на корабчето и спря да изпраща разказите си на местния вестник. Когато я хвана за ръка, погледна я в очите и ѝ каза, че за него тя е като по-малка сестричка. Спомни си как Дария изрази мъката си, когато Мина се появи в живота му. Не видя сълзите ѝ, не чу упреци, не я видя в прегръдките на друго момче. Тя просто си събра багажа и замина с приятелка в слънчевата страна, на хиляди километри от първата си любов. За да забрави. Вероятно е успяла да ме забрави, щом има момиченце? – завъртяха се въпроси в главата на Мартин.

       Аз също. И хубавото, и лошото. Не скучаехме нито като деца, нито като тийнейджъри. А таткото на Бети къде е? – изстреля въпроса Мартин преди да се усети.

       Не знам. Отдавна не сме заедно. – отвърна с охота Дария и четиримата, един по един, се озоваха на площадката на първия етаж.

 

Вървяха бавно, протривайки ръце заради падналият вечерен студ, и си спомняха миналото, разказваха си важните случки от живота докато са били далеч един от друг и не можеха да повярват колко неща вече ги свързват. Децата тичаха около тях и нехаеха за бушуващите мисли и вълнения в душите на възрастните.

       Как не сме се засекли когато си идвала през лятото тук? – чудеше се Мартин.

       Все питах мама за теб, а тя все казваше, че пътуваш по Дунава с Приста”. Не, че сме оставали за повече от няколко дни. Колкото да видя мама, някоя приятелка и хайде обратно. Работата чака.

       Мислех, че за малко ще си ми колежка – сервитьорка и после ще си намериш по-лека работа. Предполагам, че отдавна говориш добре испански и работа за журналисти има там?

       Моите очаквания бяха същите, но животът  реши друго. Сега пиша понякога за едно онлайн списание, докарвам си някакви допълнителни доходи. Не е лесно когато единият родител тотално абдикира от задълженията си.

       На мен го кажи! – въздъхна Мартин.

       Да, знам. Ти си от малкото мъже, които се грижат сами за детето си. С помощта на комшийката, разбира се. – побутна го Дария, засмя се и се затича напред като малко момиченце.

       Хей, вие с Бети накъде отивате, всъщност? – полюбопитства Мартин.

       Защо? Искаш да дойдете с нас ли?

       Не би било лошо, но отивам на работа. Ще взема Теди с мен, тъй като майка ти я няма, както си разбрала.

       Да, исках да я изненадаме, но ме изненада тя като не я сварих у нас. Е, гостуването ѝ ще е по-кратко и утре ще се прибере, да сме заедно.

       А съгласна ли си да я заместиш тази вечер? Да погледаш Теодор, за да не го мъкна с мен?

       Имам друга идея, по-добра. Искаш ли да ни поканиш на вечеря на корабчето? Ти ще работиш, ние с децата ще си хапваме и ще се забавляваме.

       Хитруша. Едва ме нави. – Мартин не можеше да скрие радостта си от така развилите се събития.

 

Капитанът, бай Иван, посрещаше с радост гостите на малкото си, но популярно в града корабче. То все така бе предпочитано място за вкусна вечеря, спокоен и красив завършек на деня и забавно прекарване на празниците. Никъде другаде нямаше по-хрупкава цаца, по-вкусни картофки, по-богата салата, по-студена бира и по-добро обслужване. Националният флаг се полюшваше от вятъра на горната палуба, бай Иван се здрависваше с познати и непознати възрастни, избрали неговото кътче и за свое, и с усмивка и блага дума подаряваше мартеници на малчуганите, които го прегръщаха с любов.

       Ех, че е хубава! Баба Марта ли ти я даде за мен? – прегърна Теди бай Иван.

       Тя, ами, кой друг? – отвърна му капитанът и на свой ред прегърна малчугана. – За младата госпожица с теб също има мартеничка.

       А, тя идва от Испания и не знае какво е това.

       Така ли? Нека я попитаме. Как се казваш, красавице?

       Беатрис се казвам и Теди лъже. Мама винаги ми подарява мартеничка, всяка година.

       Така си и знаех. – засмя се бай Иван и закачи едни Пижо и Пенда на якето на Бети.

       Благодаря, господине.

       Моля, но не съм никакъв господин, а капитан Иван. Чичо ти Мартин и Теди ме познават. Добре дошла на корабчето, Бети!

       И аз Ви благодаря, бай Иване. Много съм слушала за Вас и Пристаот мама. – подаде му ръка Дария.

       Ти да не си дъщерята на Евдокия? Много ми е приятно! – отвърна на поздрава капитанът. – Майка ти идва тук понякога, с ей този малчуган.

       Същата съм. Мама днес я няма, но следващия път обещавам да дойдем заедно.

       Много ще се радвам да сте мои гостенки отново! Заповядай, настанете се с малките на VIP сепарето, а аз да се поскарам на Мартин, че замалко да изпуснете отиващото си да спи слънце.

       Съжалявам, бай Иване! – заоправдава закъснението си Мартин. – С Теди имахме малко исторически задачки, после се срещнахме с двете испанки на стълбището и се унесохме в приказки. Извинявай, че закъснях!

       Няма нищо, моето момче. Ние с Младши се справяме. Когато ти приключи смяната ще полеем всички отново именият ти ден и националният ни празник. Пак се събрахме много хора и се очертава да е весело. Виждам, че дъщерята замества майката със сина ти. – смигна му шефа. – Това същата Дария ли е, за която си ми разказвал?

       Тя е. И тихо, моля те, да не чуе.– зашепна Мартин. – Много се е променила през годините, в които не сме се виждали.

       За добро ли?

       Да. – изчерви се младият мъж.

       Тогава, не я изпускай! – потупа го по рамото бай Иван.

 

Последните лъчи на лъжливото слънце галеха стъклата на прозорците на Приста. Вътре, на топло, възрастните пиеха и разговаряха, а децата, хапнали и уморени от игра, се гушеха в тях. Теди наблюдаваше с умиление спящата в количката си петмесечна, много бяла и бузеста Мария.

       Много е пораснала. – тихо изрече той.

       Само от седмица не си я виждал, миличък. – разроши косата му Таня. – Ама, те бебетата са така. С дни растат.

       Тати, аз голямо бебе ли съм бил? – попита Теди Мартин, който с въздишка седна на масата.

       Най-дебелото бебе си бил ти. – изплези му се Бети и се премести по-близо до майка си. Всички се засмяха на шегата, а Теди се обърна намусен отново към бебето.

       Аз пък ще се оженя за Мария когато пораснем! – заяви той твърдо.

       Аз пък ще порасна преди нея. Няма ли да се ожениш за мен? – без свян го попита Бети и смехът на възрастните отново огласи корабчето.

       Няма, защото си надалеч!

       А, ако се върна?

       Първо се върни и ще видим. – сложи точка на разговора Теодор.

 

След изпълнената с много работа и емоции вечер, Иван Младши и Таня, в ролята на частни шофьори, закараха Мартин до дома му. Младши, взел пример от дядо си, потупа колегата си по рамото с пожелание да си отвори сърцето и да направи всичко, за да задържи Дария на родна земя. Както и беше отговорил, Мартин сам не знаеше дали иска да се случи точно така. Усещаше, че отношението му към съседката се е променило. Нямаше как вече да гледа на нея като на по-малка сестра. Не и с тези прелестни, женски извивки, тази подкупваща чаровна усмивка и този непроменен блясък в очите ѝ, щом го погледнеше. Изкачвайки се с асансьора към техния четвърти етаж си повтаряше, че отива у тях само за да вземе заспалият си син. Нямаше да пие кафе нито сега, нито на сутринта. Сигурен беше.

       Заповядай, влез. – покани го в апартамента Дария. – Добре, че първо ми се обади, че да не се събудят децата от звънеца. Толкова сладко спят!

       Да, но ще трябва да събудя Теди, за да се прибираме. Много ти благодаря, че пое грижата за него! – Мартин се опитваше да не забелязва ефирната, синя нощничка на Дария.

       Няма проблем. Той е добро дете. И имам идея.

       Каква?

       Нека го оставим да спи. С теб можем да пийнем кафе или уиски, ако желаеш, да си побъбрим и когато се уморим и ние да спим. Също където пожелаеш. Може тук, да не са сами децата, а може и да решиш да си сам в съседния апартамент.

       От години не съм спал там сам. Ох, какви ги говоря? Дари, аз...

       Знам, не искаш да се обвързваш. Не вярваш вече на жените. И аз не вярвам на мъжете. Само на теб винаги съм ти вярвала.

       Недей...

       Спокойно. Нека оставим нещата сами да се случват или не. Просто ми прави компания, за сега. След няколко дни може да ме придружиш и до самолета, ако ти бъде приятно тази нощ. – погледна го загадъчно и го поведе за ръка към хола.

 

Вратата се отвори с трясък. Четири малки крачета скочиха на леглото и две сънливи гласчета огласиха стаята.

       Мамо, татко, ставайте! Слънцето свети!

       Ммм, оставете ни да поспим още малко! – примоли им се Дария.

       А кой ще ни направи закуска? – зададе най-логичният въпрос Бети.

       Хайде, вървете в кухнята, ей сега идвам. – целуна ги едно след друго мама  и новите малки приятели послушно отидоха да чакат закуската.

       На мен кой ще направи кафе? – примъкна се по-близо Мартин.

       Добро утро и на теб. – целуна го вместо отговор съседката му.

       Още по-добро щеше да е, ако тия малки калпазани спяха до по-късно. – измрънка мъжът.

       Хм, а снощи се дърпаше, не искаше да останеш да спиш тук.

       А ти искаш ли да останеш в България?

       Не знам. Зависи. – Дария стана от леглото и избяга при децата.

       Рано или късно ще се върнеш. – викна след нея Мартин.

       Ако зарежа живота си в Испания, за да се върна в родината, то ще е само ако тук ме очаква любов. И нищо по-малко. – отвърна сериозно Дария, надничайки през вратата. – Не го мисли бъдещето. Ела да закусим с децата.

 

12.09.2022 Ким Джаксън



Тагове:   Дунав,   март,   залези,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kim29
Категория: Лични дневници
Прочетен: 80825
Постинги: 76
Коментари: 39
Гласове: 418
Архив
Календар
«  Декември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031