-   Рони, помниш ли онези сенки, твоите?- сякаш прочела мислите ми попита Ема, човешката майка на Томи, кученцето.

-   Не само ги помня, но си пазя и дневника, със записките от онази нощ. Гледайки Томи и аз се сетих за тях. Странно, че ме питаш.

-   Нашите така и не ми повярваха, а толкова разпалено им разказвах.

-    Майка ми видя колко е уплашен брат ми, разказвахме ѝ двамата едно и също, но тя повтаряше, че ако не спрем с тия измислици ще ни прати на психиатър.

-    То си беше за психясване... Ти как изобщо намери сили да се върнеш при тях?

-    Не знам. Губи ми се какво съм си мислила в онези мигове.

Късно същата вечер, когато Ема отдавна спеше, споменът за онази плашеща, но интересна нощ, не ми излизаше от ума. Превъртах си кадрите в съзнанието отново и отново. Няколко години минаха оттогава, а още нямам обяснение какво точно видях, какво и защо се случи? С Ема живеехме заедно на квартира, далеч от дома, в красив град край морето, със забавни хазяи. След онази нощ ни се случиха толкова други важни, обикновени, но и някои странни неща. И никога не споменахме сенките от ученическите си години, пред никого.

-    Хайде де, защо се мотаеш толкова? Докато стигнем до дискотеката косата ти няма да е в състоянието, в което се опитваш да я приведеш сега. - мрънкаше около мен Ема.

-    Тихичко. Само още пет минути. - държах да се приведа в приличен вид аз. Все пак цялата тайфа ни очакваше в дискотеката, което означаваше, че и Макс ще е там. Имах таен план, тази да е специалната ни нощ. Взех си решението още на купона у рожденика и желанието на всички за дискотека като финал, ме осени с идеята за танците. Щяхме двамата да се измъкнем тайно, когато токът в полунощ спре. Мрънкането на приятелката ми не можеше да ме подразни. В корема ми пърхаха пеперуди. – Искам да съм красива. Сещай се заради кого. През две улици е “Шатрата“, ще стигнем бързо.

Наистина стигнахме бързо. Аз, нетърпелива да видя любимото момче, тя - да танцува. Изтръскахме снега от дрехите и обувките си на влизане и нямаше как да не ни направи впечатление колко пълно е заведението. Вярно, в петък вечер всички търсят спасение от училищните проблеми и начин да се забавляват с приятели. И все пак имах усещане, че целият град е излязъл да танцува тази нощ.

Промушихме се някак двете измежду поклащащите се в такт с ритъма на песента млади хора и се добрахме до стъпалата, а оттам до терасата на горният етаж. Огледах набързо всяка маса и ето - нашата тайфа се скрила в най-отдалеченото кътче, заемайки две маси. Надвиквайки се с музиката, отдадени на свои си разговори, в началото приятелите не забелязаха пристигането ни. Секунди по- късно си помислих колко съжалявам, че дойдох. Макс шепнеше нещо в ухото на червенокосото момиче от съседния клас, докато ръката му галеше косите ѝ. Толкова беше вглъбен, че дори не чу когато другите ни поздравиха. Видях как целува бузата ѝ и се насочва към устните. Тогава “Рижка”, както я наричахме, ме видя и се отдръпна от него. Срещнахме си погледите с моята любов и не пропуснах съжалението в очите му. Хукнах към дансинга. Исках да се потопя в ритъма, да усетя светлините, хората и да се насладя на екстаза и забравата. Танцувах и танцувах, а парещи, издайнически сълзи се стичаха по бузите ми. Понечих да ги изтрия и усетих силна прегръдка и гласа на Макс в ухото си: “Нека да излезем навън и да поговорим. Знаеш защо... “ Знаех, но не исках да знам. Разкрещях му се, че не са ми нужни обяснения, не искам да го виждам и чувам. Отблъснах го от себе си и тичайки отново се озовах на побелялата от сняг улица. Снежинките вече не падаха по косата и дрехите ми, а вълнението беше обхванало цялото ми същество.

Задъхана спрях в края на улицата. Жълтата светлина от лампата над мен изведнъж изчезна. Спрях да чувам и музиката от дискотеката. Докато се оглеждах видях как всички светлини в града угасват. “Полунощ е и цял час ще ни светят само звездите”, въздъхнах. Останала сама на тъмната и тиха улица, продължих да тичам, но не от страх, а от неописуемо желание да избягам от света. Надявах се Макс да ме настигне, но той явно си имаше по-важни дела. Озовала се на улицата над нашата попаднах на заледен участък. Докато успея да реагирам стремителният ми бяг беше безмилостно спрян. Погледнах към небето въпросително, но отговор не дойде. Огледах себе си, заснежените улици и се засмях. Приплъзнах се към една малка пряспа и докато се опитвах да се изправя отново на крака, дочух познат звук в далечината. Идваше, сякаш, някъде от нашата къща. “Трак- трак- трак”, не спирах да го чувам. Сякаш паднало от нечия тераса топче си трака из улицата. “Как ще трака върху снега?” зачудих се аз, а звукът се усилваше. С него се усили и кучешкият лай из всички съседни улици. Успокояващо беше, че още някой чува топчето. А нито в онзи миг, нито сега някой може да ме убеди, че беше нещо друго. Когато тракането заглъхна продължих да вървя надолу. Не смеех вече да тичам, а и скоро стигнах стръмния баир, по който децата се спускаха с шейни и найлони. Ние, тийнейджърите, не оставахме по-назад. За да не загубим детското в себе си, понякога се забавлявахме с часове заедно с малчуганите. Безбройните падания при слизане по стъпалата на тротоара спокойно могат да бъдат овековечени в своя собствена история.

Внимавайки четирибуквието ми да няма отново близък контакт със снега, стигнах благополучно началото на нашата улица. Там си и останах. Направих нов опит да прескоча с десният си крак от баира на безопасната територия, но той отново бе спрян от невидима стена. Опитах пак и пак, и пак. От същото място, от няколко крачки надолу, няколко нагоре, без успех. Тръгнах нагоре по баира и се уверих, че нищо не ме спира. Върнах се обратно, протегнах ръка напред и бам! -  опрях я в нещо. Разтърках очи, огледах се, погледнах за пореден път към нашата улица, но стена не виждах. Помислих си да сляза на долната улица, да повървя малко и да се кача от друг баир, за да стигна до дома си. Поне баири не липсват в нашият град. Направих две крачки, но нещо ме накара да се обърна, да погледна в посока на нашата къща и тези около нея. Къщите си бяха там, цели целенички, но по улицата нямаше никакъв сняг. Чиста и суха се простираше пред погледа ми. С изключение на малък участък пред къщата срещу нашата. Там, в една локва, си стоеше необезпокоявана голяма сфера. Не беше потопена във водата, а само докосваше повърхността ѝ. Горната половина излъчваше сияние, долната имаше сив, металически цвят. Смаяна наблюдавах как от нея излизат всякакви сенки и се разхождат наоколо. Едно магаренце се затъркаля в локвата, едно момиче сновеше от тротоар на тротоар, една топка се отдели и пое по свой си път. Не виждах глави, тела и дрехи, само сенки. Не изпусках нито една подробност, нито едно движение. Единствено бях изгубила представа за времето. Помислих си, че ако разкажа на приятелите си за това, те ще ме помислят за луда. За още по-луда, отколкото смятаха, че съм. Отправих мислена молитва сенките да не си отиват, за да доведа тайфата да ги види. Затичах отново, този път нагоре. Не ме плашеше нито тъмнината, нито опасността от ново падане. Исках само да споделя невероятното преживяване.

Втурнах се в дискотеката и добирайки се до последните маси, едва дишайки, се опитах да кажа на приятелите ми какво се случва.

-    Какви топчета и сфери, какво говориш? Защо изчезна така? - започна с въпросите Ема. – Видях те как излизаш оттук, но ме достраша щом светлините угаснаха. Извинявай, че не дойдох с теб!

-    Няма нищо. Слушайте, хора. Истината ви казвам. Там, на улицата, има всякакви сенки и не ме пускат да се прибера! Излизат от голяма сфера и...

-    Рони, ти извънземни ли започна да виждаш? – попита ме през смях Асен.

-    Тя, Вероника, с богатото си въображение всичко може да види. – обади се и Макс. – Добре ще е да отидем с нея и да ѝ покажем, че няма нищо.

-    Хайде, щом си толкова смел и уверен, ела. – подканих го. – Можем и на бас да се хванем, но бъди сигурен, че ще изгубиш. Внимавай какъв ще е залога.

Максим ме дръпна настрани и си каза условията на облога. Ако видят сенките, които съм видяла аз, ще зареже всички останали момичета и ще имаме сериозна връзка, но ако само ги разигравам с фантазиите си ще имаме мечтаната нощ и после няма да имам претенции към него. Усмихнах се и се съгласих.

Въпреки всеобщото вълнение и любопитство, смели се оказаха само четирима. Ема, която дори да умира от страх не би пропуснала подобно изживяване, а и обичаше да е навсякъде с мен. Брат ми Виктор, който винаги усещаше дали казвам истината. Макс, решен на всичко да спечели облога и Асен, скептичен както винаги, но да е безпристрастен наблюдател, защото останалите ми бяха твърде близки. Озовах се с всички тях отново пред невидимата стена. Наблюдавах как сенките си щъкаха, занимаваха се със свои си дела и изобщо не ги интересуваше кой ги вижда и кой не. Момчетата, смеейки се, пробваха да продължат напред. Първата им изненада беше, че това е невъзможно. Повториха опитите по моят начин, вървейки нагоре-надолу по баира. Не стана.

-    Защо не мога да мръдна оттук? Ето, улицата си е както трябва, отрупана със сняг, тъмна и без никакви извънземни по нея. – недоумяваше Асен.

-    Ти сега виждаш ли ги? – Ема се озърташе малко уплашена.

-     Виждам ги, има и нови. Асене, не знам ти защо не ги виждаш и защо е тази стена и не можем да се движим. Не ми предават нищо телепатично. – опитах да се пошегувам.

-    Искам и аз да ги видя. Вече съм любопитен. Какво правят? - включи се и Макс.

Докато предавах, като спортен коментатор, на приятелите си каква е гледката пред мен, една от сенките се упъти към нашата тераса. Малко момче, с дълго наметало, вървеше нагоре сякаш изкачва стъпала. Излизайки от обсега на светлината от сферата се потопи в тъмнината на малкото пространство от родната ми къща. Почти едновременно с това усетих как ръцете ми се вдигат на около 45 градуса от тялото. Извиках уплашено, защото не можех да ги прибера обратно, макар неколкократно да опитвах. Всички погледи се отправиха към мен, с учудване и недоверие. Брат ми се приближи и опита със сила да смъкне ръцете ми. Никакъв ефект. При повторният опит изписука като момиче, че вижда сенките и ме пусна. Когато се поокопити отново хвана ръцете ми и го попитах какво вижда.

-    Някакво момче слиза от терасата ни! - изненадано извика той.

-    Да, видях го и когато се качваше. – не вярвам, че го успокоих с тази информация. – Виждаш ли нещо по него?

-   Има наметало. Не знам как го различавам, като и то е черно, като сянка.

-    Има си, да. И сега се...

-    Скри в сферата. – довърши мисълта ми Виктор.

-    Виждаш ли момичето? - попитах.

-    Това, което не спира да пресича улицата ли?

-    Същото. – съвсем се убедих, че брат ми вижда всичко, което виждах и аз.

-    А, не. Не може да бъде! Вие сте близнаци, имате телепатия и ни баламосвате! - възмути се Асен. – Дай аз да пробвам! - Приближи се и хвана дясната ми ръка той.

-    Тя свети! И те се движат! – не знам дали съм виждала по-шокиран човек. Асен издържа само няколко секунди на гледката и седна в снега, хващайки се за главата.

-    Не може да е толкова чак страшно. – прояви смелост Ема и обхвана китката на лявата ми ръка. Очаквах реакцията ѝ с нетърпение, но тя само ме стисна много силно.

-    Какво виждаш сега? - подканих приятелката си.

-    Аз... Виждам мъж да пуши цигара и да се върти около локвата.

-    И гледа само надолу, нали?

-    Да. Ако го викнем дали ще ни чуе?

-    Пробвай. – засмях се.

Ема не извика. Няколко минути никой от нас не продума, след като тя ме пусна. Усещах умора в ръцете си и силно желаех вече да мога да ги движа. Нямаше да ми се изпълни желанието, обаче, преди да ги докосне най-важният човек. Сякаш прочел мислите ми, Макс застана зад мен. С всяка фибра на тялото си чувствах близостта на неговото. Настръхнах от дъха му, от нежното му докосване. Силните му ръце се сключиха около китките ми. Вече не можех да помръдна, дори и сенките да ме освободят.

-   Сега са много и маршируват. Вървят заедно към сферата. – гласът на Макс звучеше сякаш разкрива най-голямата тайна.

-   Този, високият, който е застанал в локвата, ги вика да се прибират. – зашепнах и аз.

-   Влизат. И тя се затваря. Момичето маха ли ни? - Макс вече се смееше.

-    Маха, да. Сбогуват се.

В този миг уличните лампи светнаха и магията изчезна. Нямаше локва, сфера и сенки повече. Виждахме отново сняг и усещахме студ. Ръцете ми се отпуснаха свободно и момчето, за чиято любов мечтаех, ме прегърна. Краката ми се разтрепераха и се разплаках. Този път не опитах да скрия сълзите си. Докато останалите разпалено обсъждаха преживяното току-що, аз хълцах в обятията на Макс, а той ми говореше успокояващо.

Усмихнах се при спомена за последвалите събития. Как родителите не ни вярваха, как си обещахме да не разказваме случката на никой друг и как Максим изпълни обещаното от баса. Тръпката на първата ми любов продължи малко повече от две години, изпълнени с разнообразни емоции, случващи се за първи път събития и планове, неизпълнили се в бъдещето. Пазя и до днес топли чувства към него и много писма, снимки и картички в един кашон на тавана в бащината ми къща. Ема сладко спеше, но мен спомените ме разсъниха. Отидох при хазяйката в хола, да пийнем по нещо и да си побъбрим. Тя винаги имаше забавна история под ръка, с която да ме развесели.

-   Искам да споделя с теб нещо различно, което някога преживяхме заедно с Ема. – започнах този път аз да разказвам.

-   О, заинтригувана съм. Цялата съм в слух, моето момиче. – прояви интерес хазяйката.

-   Бяхме ученички и мечтаехме да ни се случват необикновени неща, да не сме като другите. Мечтата ни се сбъдна в една зимна нощ, когато градчето ни остана без ток за час и светеха само звездите над него...

-   Тряс! – разказът ми беше прекъснат внезапно от силен трясък. Обърнахме се в посока на звука и пред погледа ни се стовариха всички рафтове от голямата секция на хазяите, пълна с всякакви скъпи, кристални чаши!

Разчетох посланието. Сенките щяха да останат в тайна. До днес.

22.07.2022 Ким Джаксън