През снежните зимни дни Филип предпочиташе да се придвижва със своя Джип Чероки, който му служеше вярно вече две години. Като един от най-уважаваните ветеринари в града и околността и с новия онлайн бизнес, стартиран преди година, не беше трудно да поддържа своята страст. Имаше време за грижа към домашните любимци на хората, но и за себе си. Обичаше да шофира безцелно по улиците на града и с висока скорост по магистралата. В денят, в който влюбените  двойки зарязваха всичко друго и се отдаваха на романтика, Филип шофираше и шофираше, пеейки си всяка песен звучаща от уредбата. Отдаден изцяло на тези две занимания, той прелетя като хала покрай една дребна фигура, влачеща едва- едва тежък куфар по хлъзгавият път към града. Поглеждайки случайно в огледалото за обратно виждане, той забеляза нещо да се чернее сред белотата на снега. И спря. Почака малко, докато дребната фигура и тежкият куфар стигнат до сивата машина и слезе от нея.

-        Накъде така си тръгнала, сама, в този студ, момиче? - вместо поздрав попита Филип.

-        Не те засяга! - сопна му се непознатата.

-        Така ли? Не знам дали ти е известно, но до града има още поне три километра. Мислиш ли, че ще ти стигнат силите да ги изминеш?

-        Мисля, да. Както стигнах от село до тук сама, така ще имам сили и до града. Ако не ми се пречкат бабаити с джипове, разбира се! - опита тя да го заобиколи, влачейки куфара.

-        А, да си ги нямаме такива! - застана Филип пред момичето. - Щеш, не щеш, вече те срещна един бабаит и не може да те остави на пътя. Хайде, възползвай се от късмета си и се качи в колата. Ще те закарам докъдето пожелаеш. На твоите услуги съм.

-        Да, да, как ли няма да се кача в голямата ти кола! За каква ме вземаш?!

-        За скитосваща сама по безлюдни пътища, посред зима. - усмихна ѝ се той.- Добре, разбирам ти страха. Ама, съм и аз... Ето ти визитката ми. Името ми е Филип и не съм толкова страшен, колкото изглеждам.

-        Откъде да знам, че визитката е твоя? Не, не ми показвай личната си карта, няма нужда. - продължи малката да се инати, при което Филип грабна куфара от ръцете ѝ и го понесе към багажника на джипа.

-        Хей, какво си мислиш, че правиш? Дай ми багажа! Веднага! - заудря го тя с малките си юмручета по гърба. - Чуваш ли? Не затваряй...

-        Тихо де, не викай. Не съм истински бабаит, няма да ти се случи нищо лошо. Ще те закарам до града, да не ми тежиш на съвестта, и повече няма да ме видиш, ако искаш. - говорейки той грабна малката пътешественичка,  и понасяйки виковете и малките ѝ юмручета, я сложи да седне на предната седалка. След секунди седеше до нея, на шофьорското място. Тя гледаше през прозореца, цупейки се и мълчейки.

Поне километър изминаха в тишина и тайно наблюдавайки се един друг. Топлината във возилото стопли премръзналото тяло на момичето и то сякаш се отпусна.

-        Наистина ли си ветеринарен лекар? И няма да ми направиш нищо лошо? - погледна крадешком към спасителя си.

-        Истината, цялата истина и само истината. - отвърна усмихвайки се чаровно Филип. - Как каза, че се казваш?

-        Извинявай, но мъжете ме плашат, а ти си един такъв голям ... Аз съм Валентина.

-        О, какво хубаво име. Честит ти Имен Ден!

-        Благодаря. Никога не съм си празнувала именият ден. - каза Валентина с тъга в гласа. - Нито на днешната дата, нито на десети февруари.

-        Винаги има първи път за всичко. Може пък и да го отпразнуваш днес. Знаеш ли, че първата ти дата за имен ден също е ден свободен от интернет?

-        Не знаех, но аз и не влизам често в мрежата.

-        Как така?

-        Ей така. Нито имам компютър вкъщи, нито модерен телефон.

-        Ти от кой век идваш? - опитът за разведряване на обстановката успя и Валентина се разсмя. - Така вече ми харесваш! - искрено реагира на смеха ѝ Филип.

-        По-важното е къде отивам ...

-        Да, така е. При кого отиваш? Къде да те оставя в града?

-        Не знам ...

-        Как не знаеш? Все повече ме изумяваш. Нямаш къде да отидеш ли, Валя?

-        Не.

 Развълнуван от признанието и тъгата в очите ѝ, Филип шофира няколко минути мълчаливо. Когато вече виждаха хора и сгради навън, той знаеше какво трябва да направи.

-        Искам да си спокойна. Не искам и сълзичка да виждам в очите ти. Ще отбележим този хубав празник, имам предвид имения ти ден, на едно красиво място, гледайки залеза. Мой съсед, бай Иван, има симпатично корабче, с което прави разходки по Дунава, но сега си почива закотвено на брега. Вечерям там всеки уикенд. Много е уютно и приятно. Обещавам да ти хареса и да хапнеш добре. Съгласна ли си?

-        Нямам други планове, значи съм съгласна. А пък и щом ще сме сред хора...

-        Нещо случи ли ти се до сега? - свъси вежди Филип.

-        Не. Шегувам се. - дари му първата си усмивка Валентина.

-        Значи, имаме сделка?

-        Имаме.

Половин час преди Слънцето да докосне хоризонта и да отстъпи царството си на Луната, Филип и Валентина се настаниха на едно от ВИП сепаретата на долната палуба на “Приста”. Полюшвани от лекото вълнение на реката, посрещнати топло от бай Иван, очакващи цацата с картофки и червеното вино, те тихо разговаряха и споделяха миналото си.

-        Имаме нещо общо с теб, Филипе.

-        И какво е то?

-        Любовта към животните. Въпреки, че селото ни е малко, по улиците му щъкат много бездомни кученца и котета. От години ги приютявам у нас, в мазето или на тавана. Тайно от баща ми, че усети ли ги и се озовават отново на улицата. Когато позакрепнат и ги подарявам на някоя добра комшийска душа. Същото е и с птичките. Храня ги на тавана и когато пораснат ги пускам свободно да летят. Понякога ги нося при чичо Любо, ако имат нужда от лекар. Той е твой колега.

-        Любомир Спасов ли?

-        Да, същият. Ясно, познавате се.

-        Знаем се повечето колеги, така е. Радвам се, че обичаш животните. Значи, имаш добро сърце, макар да си сопната при нови запознанства. - смигна ѝ Филип.

-        Добра съм с добрите, колкото и клиширано да звучи. А от бабаитите на пътя нямам как иначе да се защитавам. - изплези му се по детски Валентина.

-        Шегуваме се, но я ми кажи, защо и накъде си тръгнала? Вече сме другарчета, можеш да ми споделиш.

-        Накратко, имам две причини да бягам от селото ни. Няма работа там, а ако не работя не мога и да продължа да уча. Мечтая си поне курс за ветеринарен асистент да завърша. Познавайки те вече, може после по- лесно и работа да намеря. - стеснително се усмихна тя на Филип. – А вкъщи положението вече е непоносимо. От малка говоря на мама да зареже тате, но тя не ме чува. Докато бях дете се оправдаваше с мен, че трябвало да имам баща и някой е нужно да вкарва някакви финанси вкъщи, защото тя не работи. Пак заради него. Той не допринася за семейният бюджет кой знае колко, не защото не може, а защото когато му платят след завършване на обект, строител е, парите се топят в селската кръчма. Оправия няма. Ревнува мама и не ѝ дава да работи. Пиян ли е, поступва ни и двете. Понякога само крещи, но заради агресивното му поведение отдавна никой не ни идва на гости. Пораснах и малкото приятели, които имах се пръснаха по големите градове и чужбина, останах сама. След поредния скандал, днес наобяд, когато така нареченият ми баща обърна масата докато бълваше ругатните си, събрах малко багаж и много кураж и тръгнах. Не знам накъде. Тук живее Лора, моя съученичка, имам ѝ само телефонния номер. Може да ѝ се обадя и да ме приеме у тях. Майката на Лора е от години в Испания и тя все казва, че щом завърши образованието си, Социални дейности, има още година, ще замине при нея. Може да се съгласи да ме вземе с нея. Мисля, че би ми харесало да живея на място като Валенсия.

-        Ето още нещо общо между нас. Моята мечта е Барселона, но все нямам време и компания, за да си направя едно пътешествие до там.

-        Никак не ти е зле мечтата.

-        Нали? Човек има нужда да мечтае. Бих обиколил света, но защо не започвайки от Испания?

-        Подкрепям. - Валя поднесе чашата си с вино за наздравица.

-        Виж, Слънцето почти се скри. - посочи Филип към залязващата, жълта топка на небето.

-        Обичам нощта, дори когато не знам къде ще я изкарам. - въздъхна момичето.

-        Е, хубава работа! Филипе, какво чуват ушите ми? Как така това хубаво момиче няма къде да спи? За какво ти е на теб тази голяма къща тогава? Стегни се, момче! - скастри го бай Иван, който приседна до тях на масата, да се наслади на залеза и приятната им компания.

-        Бай Иване, аз тъкмо щях да ѝ предложа да пренощува у нас, но ти ме изпревари. - засрамено отвърна докторът. - Стига да не се страхува да влезе в къщата на един бабаит. - тримата дружно се засмяха.

Звездите вече светеха над  Дунава, влюбените двойки се наслаждаваха на компанията си и на романтичната обстановка на корабчето. Към бай Иван, Филип и Валентина се присъедини и Таня, в очакване нейният любим да приключи смяната си, за да усетят и те двамата празника. Отбелязваха за втори път Деня на влюбените и Иван Младши не знаеше каква изненада му готви неговата нежна половинка. Тя също не знаеше какъв подарък ѝ е измислил той. Само капитанът дяволито се усмихваше под мустак.

В шеги и закачки, танци и задушевни разговори, дойде полунощ. Гостите на “Приста” пътуваха към домовете си, щастливи от приятно прекараната вечер. Елза заключи вратата след последния гостенин, позавъртя се в кухнята и се появи край ВИП сепарето усмихната, с поднос пълен с няколко чинийки, а в тях - любимата бяла торта на Таня. Докато допълнително си подслаждаха всички вечерта, изведнъж Таня извика. Извади, учудена, нещо от своето вкусно парче и докато се окопити Иван Младши го взе от ръцете ѝ и падна развълнуван на колене пред нея.

-        Мила моя Таня, искаш ли всяка сутрин, до края на живота си, да се събуджаш до мен? Искаш ли да те приспивам всяка нощ с целувка? Би ли била до мен в добро и зло? Би ли ме приела за твой другар, закрилник, любовник и съпруг? Искаш ли да се омъжиш за мен?

-        Да! - без колебание, с радостни сълзи в очите отвърна Таня. - Искам да съм завинаги с теб, татко Ваньо!

-        Татко ... татко ли ме нарече?

-        Син или дъщеря искаш, защото очакваме бебе?! - обхвана с длани лицето му Таня.

-        Искам красива дъщеря, да е като майка си!

Младата двойка се прегърна, а бай Иван, Елза, Мартин, Филип и Валентина шумно изразиха радостта си от тяхното щастие. Гръмна шампанско и веселбата продължи.

****

Пристъпвайки боса по плочките, опитвайки се да приведе в ред кестенявите си, разрошени от съня къдрици, Валентина влезе в кунята само по една синя риза, която ѝ стигаше до коленете.

-        Добро утро, Филипче. Много приятно ухае тук. - целуна тя мъжът до печката.

-        Добро утро, скъпа Вале. - отвърна на целувката на своето момиче той. - Младши ми сподели, че тяхната щастлива връзка е започнала с едни палачинки за закуска и аз реших да приложа същата тактика с теб. Дано е успешна!

-        Хитрец такъв! А ако ми хареса и поискам всяка сутрин да ми правиш закуска? Колко време ще издържиш?

-        Колкото - толкова. - смигна ѝ Филип. - Погледни какво има за теб на масата. Докато спиш, аз действам.

Валя се обърна и видя бял плик, очакващ я на голямата маса. Разкъса го нетърпеливо, измъкна съдържанието и с радостни писъци се втурна към Филип.

-        Билети за полет София - Валенсия?! Ти си мъж-мечта, но на никоя няма да те дам!

-        Надявам се да не ме дадеш! - засмя се той. - Чуй ме, момичето ми. Не обичам да давам обещания, но ще направя всичко, зависещо от мен, да забравиш тормоза от баща си, да сбъднеш мечтата си ставайки моя колежка, да изпращаме много изгреви над  Дунава заедно, да опознаеш света с мен и да си най-обичаната жена. Завинаги.

-        Не си падам и аз по обещанията, моето момче, но бъди сигурен, че с мен няма да ти е лесно, няма да ти е скучно, ще се гордееш, че си ме избрал и ще усещаш любовта ми при всеки залез, но и при всеки изгрев. Завинаги.

18.07.2022, Ким Джаксън