Бяла роза ще закича, бяла роза в косите,

                          Но пази се ти, пази се.

И смехът им отекваше сред дърветата. Понякога малка птичка им пригласяше с нежно чуруликане, а понякога погледите им биваха приковани от подскачаща наоколо катеричка. Утринното слънце ги галеше с лъчите си и обещаваше един малко по-топъл ден, в който щяха да могат да захвърлят якетата си. Двете момичета обичаха есента, въпреки многото дрехи, които трябваше да обличат, дъжда и студените ветрове. Наричаха я “сезонът художник” и издебваха всеки свободен миг, за да ѝ се наслаждават на открито, най-вече в тази малка, близка до общежитието им гора. Тяхната гора. Отначало я обхождаха надлъж и шир, изследвайки всяко кътче, поздравявайки всяка живинка, докосвайки всяко дърво сякаш го правят за първи път. Този ритуал внасяше допълнително спокойствие в душите им, че колкото и да растат и светът около тях да се променя, те си остават същите. Приятелството им остава непроменено във времето. Накрая си избираха едно по-голямо дърво, с по-увиснали клони, които могат да докосват, и лягаха под неговата сянка. Там прекарваха блажени часове в разговори за настоящи вълнения и мечти за бъдещето.

В тази тиха, неделна утрин, Ели беше събудила по-рано приятелката си с молба да се разходят в гората, за да проведат един важен разговор на спокойствие. Нина нямаше голямо желание да се надигне от леглото, защото беше заспала само преди три часа, в пет сутринта, но Ели ѝ обеща палачинки щом се приберат и тя се предаде. “Ако все още искаш от моите палачинки след това, което ще ти кажа“, с тревога си помисли Ели.

Безпокойството не я беше напуснало, въпреки ритуала, игрите, закачките и песните. Не се чувстваше защитена от надвисналите клони, а ги усещаше като капан, който всеки миг ще щракне и никога повече няма да се отвори. Завладяваше я лека паника само при мисълта, че може душата ѝ никога повече да не почувства свободата на това място, свежестта на въздуха и любовта на Нина. Разумът ѝ говореше, че не е направила нищо лошо, че няма никаква вина за случилото се, но сърцето ѝ биеше учестено и на всеки удар повтаряше: “Нищо не казвай!“. Докато си говореха общи неща за купона от предишната нощ, с въодушевление, Ели реши, че не бива да залъгва приятелката си. Каквото и да се случеше с тях след минути, Нина трябваше да знае истината за Никола.

- Нали не ме събуди само за да си припомняме всичко от снощи? – облегна се на лакти Нина и отправи въпросителен поглед към легналото до нея момиче.

- И да, и не. Тоест, ти не знаеш въпросното всичко и искам да ти го разкажа. Само те моля първо да ме изслушаш докрай, после да реагираш. – притеснено отвърна Ели.

- Никога не си ми говорила така и започваш да ме плашиш. Май вече се разсъних. Хайде, кажи за какво става дума, обещавам да не те прекъсвам.

- За Никола... И за мен.

- Моля? Как така за него и за теб? Не разбирам.

- Не се паникьосвай, моля те. Не е станало нищо кой знае какво, но все пак трябва да го знаеш. За твое добро. Нали помниш как ви запознах?

- Разбира се. Няколко дни не спираше да ми говориш за онзи пич с дълга, черна коса, който дошъл да си купи новият албум на “Bon Jovi”, а ти си му продала още пет касетки на различни банди. Колко дълго сте си говорили за музика, как ти се усмихвал...

- Да, и когато ти дойде да ме видиш онзи ден в магазина, като по поръчка се появи и той. Запознах ви и той веднага ти направи комплимент, казвайки ми, че съм щастливка с толкова готина приятелка. Идва и на следващият ден, да ме пита как да се свърже с теб. Вече два месеца сте свързани... И тук идва това, за което искам да ти разкажа. Случи се снощи.

- Когато те изпрати ли? Какво направихте?

- Нина, седни и се успокой, моля те. Изслушай ме преди да скачаш така.

- Знам, че го харесваш, за това скачам. А и винаги момчетата са те предпочитали, защото си по-освободена, по-талантлива, по-хубава.  Не ти завиждам, радвам ти се, но и ми е криво за мен самата. Понякога улавям разни погледи, дочувам реплики и все си мисля, че Колето ще ме смени някой ден с теб. Може да му омръзне да ме чака, знаеш... Снощи, докато свиреше на китарата, а ти пееше, осъзнах какъв тандем сте. Почувствах се излишна. А когато се върнах от стаята на Надя и се засякохме пред неговата врата се досетих, че те е изпратил. Сам ми каза, че го е направил и ми показа касетката с инструментали, която си му дала. Какво не ми е казал?

Ели въздъхна дълбоко преди да започне да разказва. Всяка следваща дума сякаш дълбаеше пропаст между двете момичета. Те дори инстинктивно оставиха повече паднали листа и клонки помежду си. “Искам да завали силен дъжд и да потъна в някоя локва“- пожела си наум Ели, която дори не разбираше защо се чувства толкова виновна. Собствените ѝ думи я пренесоха на купона. Видя отново онези усмихнати, дълбоки, кафяви очи, които потъваха в нейните докато пееше, а ръцете му шареха умело по грифа на китарата. Приятелите им ги слушаха притихнали, а те се наслаждаваха на собственият си музикален свят. Вълшебството трая само няколко минути, но промени обстановката на цялата вечер. В малката стая на Никола и Стоян нямаше повече място и за един човек. Бяха съобщили за събирането само на няколко близки приятели, но слухът се беше понесъл из общежитието и никой не пропусна купона за двойният рожден ден. Не всички успяха да опитат от сандвичите и тортата, но пиене не липсваше, така че нямаше недоволни гости. Никола издебна момент, в който Ели беше останала сама, приближи се и я попита дали би могла да му намери инструментал на “Runaway”, защото много му трябвал. Тя се усмихна и отвърна, че това е любимата ѝ песен и има запис на инструментала. “Чудесно“ бе отвърнал той, а тя, все така усмихната, продължи забавлението с другите си приятели. Около час по-късно Ели потърси Нина за да ѝ каже, че иска вече да се прибира в тяхната стая на горният етаж, защото е станала рано за работа и вече е много уморена. Оказа се, че приятелката ѝ е отишла за нещо в стаята на Надя и не се знае кога ще се върне. Ели помоли да ѝ предадат, че си е тръгнала и се упъти бавно, провирайки се едва- едва между пиещите и веселящи се млади хора към вратата. След дълго бутане излезе накрая успешно в коридора. До стълбите към нейният етаж я настигна Никола. Смутен я попита дали би могла да му даде сега касетката с инструментала, който търсеше. Ели се вгледа в усмихнатите му очи, плъзна поглед по къдравата му коса, поколеба се за миг, но се оказа повече любопитна, отколкото уплашена какво можеше да се случи, ако останеха двамата насаме. В нейната стая. В полунощ. С явната опасност усамотението им да бъде нарушено не от кого да е, а от Нина. “Да те видя какви ще ги свършиш, красавецо“ си помисли дяволито Ели и му отвърна, че няма проблем. След минута отключи вратата на стая 213 и Никола последва тихите ѝ стъпки, затвори и се облегна на вратата. Не светнаха лампата и Луната им беше единствен свидетел. Ели, макар и с гръб към него, знаеше, че той не изпуска от очи нито едно нейно движение. Тя се движеше нарочно бавно, отмяташе косата си, бърбореше глупости и се смееше. Ровеше из касетките в чекмеджето си, слагаше ги една по една на леглото и се преструваше, че не може да намери търсената. Импровизираният ѝ спектакъл продължи около десетина минути, в които Никола не помръдна от прикритието си и произнасяше кратки реплики, които вмъкваше тук-там из монолога на Ели. Колко добре си живеят заедно двете, кое легло на коя е, как така той не е идвал в стаята им до сега, чий подарък го е зарадвал най-много и какво ли още не избърбори Ели в желанието си да прикрие колко е нервна. Когато тя замълча за миг, той се приближи и погали косата ѝ.

-        Много мека и красива коса имаш.

-        Да, и аз си я харесвам.

-        Мога да я галя така цяла нощ. И да слушам гласът ти. Харесва ми бъбривостта ти.

-        Аз винаги бърборя, не само в подобни ситуации.

-        Какво ѝ е на ситуацията? Нервна ли си?

-        Малко, да.

-        Не ми е това целта, искам да си изкараме един спокоен, приятен миг.

-        Само миг ли?

-        За сега, да.

-        Защо искаш този миг с мен?

-        Знам, че знаеш, че отдавна те искам.

-        Да, знам... Ето, виж, намерих я. Тук са всички инструментали от албума “Bon Jovi”. Давам ти я с мъка на сърце. Моля те, не ми я губи и не забравяй да ми я върнеш!- усмихна се Ели на красивото момче, седнало до нея на леглото ѝ.

-        На тази лунна светлина усмивката ти е още по- красива, а русите ти коси блестят. – прошепна Никола и хвана нежно брадичката ѝ с длан. Погледите им се срещнаха за секунда и неговите устни се приближиха до нейните.

Ели застина. Искаше тази целувка, но искаше и да изкрещи. Не знаеше кое желание е по-силно. Ето, меките му, плътни устни я докосват. Той я целува. Колко нежно и страстно я целува! Спира и пак започва, опитвайки да я накара и тя да го целуне, вместо така упорито да стиска устни. Още един нежен допир и още един... Ели паникьосано поставя ръце на гърдите му и го отблъсква от себе си. Дръпва се към стената, иска да избяга надалеч. Прикрива лицето си с ръце, готова е да се разплаче.

-        Какво става, Ели? Защо бягаш? Защо се страхуваш? Мислех те за смело момиче. – недоумява отблъснатото момче.

-        Наистина ли не знаеш защо? Не е въпрос на смелост. Опитвах се да скрия, но явно знаеш, че те харесвам. За това го правиш, нали?

-        Да, но защото и аз те харесвам. Сега ти го показах.

-        А да забравяш, че Нина ми е приятелка?! Веселбата тази вечер или факта, че сме сами тук ти изтри от съзнанието факта, че тя ти е гадже, не аз?! Бих ти изпълнила някое желание за рожденият ден, но не и това. В грешка си с мен!

-        Нина, да... Виж, нали няма да ѝ кажеш какво се случи? Моля те, не го прави, тя е чувствителна. Не знам как ще реагира. Всъщност, знам. Ще помисли, че е имало нещо повече и ще скъсаме.

-        Не искаш да късаш с нея?

-        Не.

-        Тогава защо ме целуваш?

-        Защото си красива, по-освободена и ми харесваш. Малко ли е? Ако си мълчиш можем да си изкараме изключително добре...

-        Ти полудя ли?! Вече не те харесвам! Ти си подлец! Ако не ѝ кажа за тази целувка, ти утре ще целунеш друга. И не само ще целунеш някоя по-навита. Не искам да ти развалям празника, но моля те, върви си. Държиш се обидно и към трима ни.

-        Не ѝ казвай. Не е станало нищо...

-        Ще си помисля. Върви си.

Никола грабна бързо касетката от шкафа и изхвърча от стаята, затръшвайки вратата след себе си. Ели се хвърли на възглавницата и се разплака. Чуваше от долният етаж да звучи поредната балада и сълзите ѝ ставаха все по-горчиви. “Никаква приятелка не съм!“ не спираше да кънти в съзнанието ѝ докато сънят я пребори. На сутринта реши да събуди Нина, да се разходят и да ѝ разкаже всичко. Те двете нямаха тайни помежду си. Не искаше това да е първата.

-        Само това ли е? - няколко минути след края на разказа, поокопитила се, Нина се приближи и изтри сълзите на приятелката си. – Помислих, че се е превърнал в първият мъж в леглото и живота ти. Не, че той не се е опитал да се случи точно това. Извинявай, че си помислих, че ти ще ме предадеш!

-        До вчера ти завиждах, че ще е твоят първи мъж, но днес си мисля, че ще ми е мъчно за теб, ако така се случи. – хълцайки и подсмърчайки си призна Ели. – Извини ме, че го подложих на този тест. За малко да се отдам на изкушението. Теб, обаче, обичам повече! Ти си ми по-важна! Приятелки ли сме все още?

-        Завинаги! - с усмивка отвърна Нина и подаде на Ели едно малко листо във формата на сърце. – Това е повече от сигурно!

-        Завинаги! - скочи от мястото си Ели. – Значи, все пак ще се наложи да ти направя палачинки. Вече мислех, че ми се размина...

-        Няма начин. Моите сутрини са твои, твоите закуски са мои.

Момичетата се затичаха покрай дърветата. Смехът и песните им кънтяха из цялата гора. Вече бяха спокойни, че мъж няма да застане между тях. Есента на приятелството им все още беше далече.

06.12.2021, Ким Джаксън