Пишех и сама си ги четях.

Пред приятелка една споделях, плаха:

“Виж, отново вдъхнови ме тоз инат.“

А вдъхновение не липсваше, признавам.

Сърцето ми тогава бе изпълнено с любов.

И всеки жест, всяка дума, всяка грешка бяла

в рими прекроявах и градях ти образ нов.

За творбите ми велики ти така и не разбра.

Вълненията бяха други в младините ти лудешки.

Сменяше момичетата, всичко беше на шега,

Влюбени сърца, стихове и трепет не бяха в твойте сметки.

А аз научих се да гледам отстрани, с копнеж

да чакам някога и мен да забележиш, но уви,

ни руса бях, нито те преследвах, не беше ми стремеж

за любовта безценна да ти падам на колене.

Остана ми в сърцето тайната любов.

Със себе си те носех, накъдето да поемех.

Никой не успя да застане на пиедестала ти висок,

сърцето бедно никой друг не случи да превземе.

И сблъска ни живота в този ден случаен.

В парка го държеше за ръчичка, едва те разпознах.

Откраднало усмивката ти и с поглед тъй сияен

детето ме посочи: “Тате, мама там видях!“

Сконфузен и засрамен ми каза: “Извинете!“

и момченцето задърпа, сякаш вещица съм зла.

Забързах крачките, реших, че нямам друго време,

изрекох първите си думи: “Любов, как не ме позна?“

Спря стъписан, в очите ми за първи път погледна.

Опита да си спомниш, наум затърси имена.

Все така неопитна, и влюбена, и дребна,

пред теб стоях, очаквах да решиш дали съм твоята съдба.

Днес отново стихове си пиша в тетрадка.

Показвам ти ги гордо, четем ги на нашите деца.

Спомените заедно си трупаме, но не в папка,

а изпълвайки си дните с радост, грижи, с полезност за света.

28.12.2022 Ким Джаксън