са подробности, както и факта, че жилището е на родителите ѝ, съгласявам се, но те може би потвърждават неслучайните случайности в живота на нашата влюбена героиня.

Нора беше дъщеря на баща си. И на майка си, разбира се, но това почти по нищо не личеше. Косата ѝ беше гъста, черна и чуплива, дори и дълга, точно каквато беше на баща ѝ на младини. Дълбоките ѝ тъмнокафяви очи бяха изразителни и с омагьосващ поглед, точно като неговите. Не беше пропуснала да вземе и плътните му устни, както и малката бенка над тях. С височината малко се разминаваха, защото Нора явно беше програмирана да си остане миньонче, като майка си. Младото момиче нямаше нищо против, стига това да не пречеше някой ден Лъчо да я забележи. Отново. И да вижда само нея. Физическата прилика не беше всичко. Нора вървеше по стъпките на любимия си татко, играейки роля след роля в същия “Малък театър”, в който изкарваше хляба си със своя талант и той. Нора не вярваше, че ще стане велика актриса, но мечтаеше някой ден да се снима в киното заедно с любимите си актьори. Татко ѝ най-много подкрепяше тази дръзка мечта.

Нора беше усмихнато и общително момиче и приятелки не ѝ липсваха. Майка ѝ все повтаряше, че са прекалено много и едва ли всички те са истински в отношението си към наивното момиче. Дъщерята беше избрала да не вярва на родителката си, колкото и да уважаваше мнението и преценката ѝ. Сред всички приятелки се открояваше Лидия.

Никой друг не познаваше така добре мечтите, страховете и надеждите на Нора. Съседки и първи приятелки момичетата нямаха тайни една от друга. Поне до онзи съдбоносен за двете момент.

Отново случайността доведе Нора в петия ден на месец май на зелената пейка пред блока. Лъчо бе разбрал, по неведоми пътища, за чувствата на Нора и с помощта на любимия чат си определиха среща пред блока за да поговорят. Той се надяваше уличната лампа да не осветява много пейката, за да не ги види никой, а тя искаше всички да излязат

по терасите и да я видят с любимото момче. Лъчо беше по-голям късметлия и докато вървеше по пътеката към сеседката си лампата изведнъж угасна, оставяйки ги под светлината на полумесеца.

– Здравей, Нора! Ти ли угаси лампата? – засмя се поздравявайки Лъчо.

– Здравей, Лъчо. – смутено го поздрави тя, – Аз по-скоро бих светнала повече лампи.

– Така ли? Защо? Страх те е от мен?

– Знаеш, че не съм страхливка, но светлината ме успокоява.

– А защо си неспокойна?

– Чувствам се като на разпит вече.

– Съжалявам, но наистина идвам да ти задавам въпроси. Вярно ли е това, което чух?

– Не знам какво е то. – опита се да печели време Нора.

– Нали си писахме...

– А, това ли? Може би...

– Не знаех, че си срамежлива. Тарторката на квартала, която и на сцена пред толкова хора говори, да не смее да ми каже истината. Харесваш ли ме?

– Аз... – момичето усети гърлото си да пресъхва. – Отдавна...

– Значи, отдавна. И аз да не знам?

– Как да не знаеш? Нали сме приятели?

– Това какво общо има? Всичките си приятели ли харесваш... така?

– Не се бъзикай с мен, Лъчо!

– Добре, шегувам се. Отпусни се, знаеш, че съм директен. Влюбена ли си?

– Да. – едва се чу гласа ѝ.

– Какво?

– Казах да. – сопна му се Нора.

– В мен ли?

– В теб. – гласът ѝ отново заглъхна и Нора заби поглед в тревата под краката си. В това време Лъчо се приплъзна по пейката, взе брадичката ѝ в ръка, накара я да го погледне в очите и я целуна. Тя не разбра как, но нейната ръка се оказа на бузата му и я зачерви. Уплашена както от целувката, така и от реакцията си, Нора се озова в другия край на пейката.

– Не споделяй това с Лидия! – смеейки се Лъчо стана и затича в тъмнината. След минути, все още стояща сама навън, Нора получи тази последна заповед и на съобщение в телефона си. Вълнението ѝ пречеше да си зададе въпроса защо красавецът с права светлокестенява коса и зелени очи, с две години по-голям от нея и подарил ѝ първата целувка иска тя да пази тайна, но го послуша и близо месец мълча. Не сподели за последвалите вечери на същата пейка, по-дълги и незаплатени с шамар целувки, за разходките в зоологическата градина, споделянето на сладолед и съвместното ходене на пицария, нито пък за дългите среднощни чатове, пълни с мили думи и обещания. Прегръщаше заспивайки плюшеното мече, което също запази в тайна. Свиваше ѝ се сърцето всеки път щом Лидия задаваше въпроси защо не споменава вече Лъчо, защо ѝ се струва потайна и какъв е този блясък в очите ѝ. Не ѝ харесваше да лъже приятелката си, да пази тайни и да не може да изкрещи радостта си, но не искаше да разочарова момчето за което толкова дълго бе мечтала.

В онази юнска нощ Нора се прибираше сама от театъра. Бързаше, за да се затвори в стаята си, да пусне тиха музика и да си пише с часове със своята първа любов. Не и без да поседи преди това на любимата си пейка, отдадена на мечти и спомени. Наближавайки я забави крачка, дочула тихи гласове. “Кой си позволява да използва нашата пейка?“, полюбопитства тя, опитвайки се да не се отдаде на раздразнението. С бавни и възможно най-тихи стъпки стигна зад големия храст до пейката. Притаи дъх и се отдаде на подслушване, без да обръща внимание на присвиването в областа на сърцето си.

- Много ми е хубаво да се прегръщаме и целуваме тук, но не е ли време да повторим магичната нощ? – с трепет прозвуча гласът на Лъчо.

- Сигурен ли си, че искаш? – наруши тишината несигурен момичешки глас.

- Защо да не искам?

- Например, защото искаш същото с Нора?

- О, ти ревнуваш?

- А нямам ли право?

- Не.

- Защо не?

- Първо, защото с Нора е много невинно, тя не е готова. Второ, защото ми е по-забавно с теб.

- С какво толкова те забавлявам?

- Ами, с опита и желанието си.

- Значи, с мен забавления в леглото, а с малката всичко останало? Разходки, сладки приказки, може би любов?

- Хайде, сега пък любов! Знаеш, че това не е моето...

- А кое е твоето, Лъчо? – много познат глас прекъсна разговора им. Докато Лидия и Лъчо стреснато се отделяха един от друг, приплъзвайки се в различни посоки на пейката, Нора застана пред тях.

- Норче, аз... – запелтечи гузно Лидия.

- Не питам теб! – хвърли ѝ гневен поглед наранената приятелка и се обърна към сконфузеното момче.

- Мислех, че си на репетиция... – промълви то.

- И за това се гушкаш на нашата пейка с Лидия?

- Не, ние...

- Стига си пелтечил! Кажи като голямо момче, че спите зад гърба ми! Докато ми обясняваш как ще ме чакаш, как съм най-красивото нещо в живота ти, спиш с нея! Нали?

- Само веднъж и...

- Това ме успокоява, да! А ти, приятелко, защо не ми каза коя е новата ти тръпка?

- Защото и ти, приятелко, не ми каза, че имаш тайни срещи с Лъчо! – изправи се бойно настроена Лидия.

- Той не искаше да знаеш! Сега разбирам защо, но пък не спомена ли преди малко какво прави и какво не с мен?

- Преди дни разбрах и той си призна.

- Добричката ти, прие го и си продължихте? Така е по-голяма тръпката, предполагам. Нали все искаш да ти е вълнуващо!

- Норче, влюбена съм...

- Да не мислиш, че аз го целувам без да съм влюбена?

- Хей, момичета! Тук съм! – Лъчо се изправи и застана между двете приятелки. – Много ми е хубаво да се карате за мен, но не си разваляйте приятелството, моля ви!

- Ти да мълчиш! – викнаха в хор момичетата.

- Добре, вече ме няма. – и младият Дон Жуан седна послушно на пейката на раздора.

- Вярвах, че си ми най-добрата приятелка! Доверявах ти тайните си, споделях ти копнежите си! Исках на рождения ми ден да отидем тримата на пикник и да разбереш защо ти се струвам различна от преди, да ти разкажа за нас... Виждам, че няма “нас“... Не можехте да ми спретнете по-голяма изненада за празника!... Толкова ви обичам и двамата!... Не искам да ви виждам никога вече! – Нора усети сълзи да парят очите и бузите ѝ. Обърна се и затича в тъмнината. Не я интересуваше посоката. Искаше само да е далеч, много далеч от пейката, квартала и целият ѝ познат свят. Колкото по-силни бяха виковете зад гърба ѝ, толкова по-бързо тичаше. Не разбра кога премина покрай своя и още два дълги блока, озовавайки се на автобусната спирка. Замъглените ѝ от сълзи очи не видяха номера на последния преминаващ автобус, в който успя да се качи. Беше любимата ѝ Петица, която пое съдбата на най-малката актриса в града в свои ръце.

Докато Нора се настаняваше на последните седалки задъханите ѝ приятели си купиха билетчета от шофьора и Петицата бавно потегли.

Следва...

04.12.2023 Ким Джаксън