огледалото мое виси на стена.

Уж суетна не съм, а не мога да скрия

поглед сънен от него, че не отплепям сега.

Щракам на компа куп щуротии.

Калпазанка до мен потрепва в съня

и римата важна щом не спори ми

огледалото чувам: “Заспивай! Допиши сутринта!“

С отражението свое опитвам да споря:

“Музата – казвам – дошла е сега!“

А то глупости казва, че отново дърдоря,

гениални идеи ще дойдат дори през деня.

Сутрин с надежда в него се вглеждам,

кремче си слагам, прибирам в плитка коса.

Въпрос след въпрос безпощадно изреждам:

“Как съм? Красива ли съм днес за света?“

Тъй огледалото всекидневно ме трае,

кисела сутрин, вечер- добра.

А игрички понякога с мен си играе,

сменя ли го с друго, няма по-грозна на планета Земя.

Често почиствам го, защото си зная

огледалото свети ли, даже аз ще блестя.

Две паралелни реалности свързва в безкрая

Едната не пазя ли и другата рухва там- в пропастта.

Туй огледало вълшебно е, недей да се смееш!

То отдавна предсказа моята тежка съдба.

“Като вълчица ранена в своята зима ще виеш,

Принца няма да дойде, отнесе го участ най-зла!“

За това днес самичка скитосвам.

С отражение и куче си бъбря в нощта.

Душа върху листите бели прахосвам,

с надежда за утре- добро да има в света!

11.11.2022 Ким Джаксън