–       Няма да ми петниш името с циганска кръв! Няма да позволя този брак да се случи! – крещеше Стоян, бащата на Камен.

–       Пълнолетен съм и сам ще решавам какво да правя с живота си! – не отстъпваше сина.

–       Докато учиш и аз те издържам, ще ме слушаш! Забавлявал си се, добре, но това момиче няма да пристъпи нашия праг! Това е последната ми дума!

–       Татко, все ми повтаряш да се държа мъжки, а сега искаш от мен да зарежа бременно момиче! И то момиче, с което се обичаме! Не искаш ли да познаваш внучето си, да се грижиш за него, да расте около теб?

–       Ще растат внуци около мен, от теб и сестра ти, но ще са чисти българчета! – Стоян вървеше из стаята, пламнал от гняв.

–       Ромите също са българи, раждат се и живеят в родината ни...

–       Не ми философствай, момченце! Ти за тази циганка няма да се ожениш! Точка! Ще ѝ дадем пари за аборт и да не съм чул повече нищо за нея! Утре ще се видите за последно, да ѝ дадеш парите, а след това ще ти кажа какво ще правим нататък. Изчезни ми от погледа!

–       А, ако тя не иска да махне плода?

–       Сигурен съм, че ще се съгласи, иначе никога, за никого няма да може да се омъжи! – заключи темата бащата и се отправи към спалнята си, където жена му не посмя да каже и думичка, за да не разпали отново яда му.

Камен не спираше да мисли дали баща му не е прав. Дали не е още млад за подобно обвързване и такава голяма отговорност. Защо ли му трябваше да се забърква в подобна история, сякаш липсваха момичета около него. Свободни  разкрепостени момичета, които не искаха да им подари пръстен защото е правил секс с тях и се пазеха от забременяване като дявол от тамян. Доскоро забавленията с тях напълно го удоволетворяваха, наслаждаваше им се и бягаше при първият признак на влюбеност от страна на някое от завоеванията си. Малкият телефон отново изпиюка. Камен видя изписаното на екрана име, представи си най- красивите очи и му се стори, че някой го стиска здраво за гърлото. Луташе се между желанието да се събужда всяка сутрин до своето момиче, да прегръща с любов наследника си, да гради щастие с двете си най- скъпи същества и осъзнаването, че преди да завърши и да вземе живота си в ръце това желание беше невъзможно. Камен изпи на екс останалият в чашата алкохол, събра кураж и прочете думите на Роза: “Любов моя, не знам как ще се справя без теб! Татко иска да направя аборт още утре! Моля те, нека се видим рано сутринта на нашата жълта люлка. Искам да избягам надалеч, с теб! Обичам те!“ Камен само ѝ написа, че ще я очаква по изгрев на тяхното място, без мили думи и окуражаване. “Така ще е най- добре и за двама ни“, опитваше се сам себе си да убеди той пристъпвайки в тъмната стая и шмугвайки се под завивките. Надяваше се новият ден да му донесе изход от ситуацията, от който няма да го боли.

Лек ветрец подухваше в парка. Птичките се надпяваха, прелитайки от дърво на дърво, а Слънцето се издигаше бавно над света, за да го събуди отново за живот.     Роза обикаляше в нервно очакване около люлката, потърквайки леко корема си, обзета от мисли как да спаси растящото в нея чудо. Същите мисли не ѝ позволиха да затвори и за миг очи през цялата нощ. Не ѝ липсваше фантазия, за да си представи най- различни версии на това как ще спаси себе си и детето. Вярваше, че заедно с Камен ще успеят. Не я разколеба краткото му, студено съобщение. Не губеше надежда, че щом се видят ще усети силната му прегръдка, ще изтрие сълзите ѝ и ще състави план за бягство, ако неговите родители също са против любовта им. Щом тя има куража да се измъкне безшумно от дома си толкова рано, за да се срещне с него, значи той трябва да ѝ покаже, че рискът си струва и ще застане до нея в борбата за общото им бъдеще. Трябваше да е общо, друга опция за Роза не съществуваше.

Видя своето момче да влиза в парка. Видя бавната му походка, наведената глава и накрая красивото, но със сурово изражение лице. Камен я поздрави със студен и отчужден тон, приканвайки я да седнат.

–       Добро утро, любов. – опита се да стопи ледовете Роза. – Защо си толкова странен? Какво се случи снощи у вас?

–       Случи се каквото и очаквах. Нашите не приемат любовта ни. Майка ми ме гледа със съжаление и не смее да продума, а баща ми не иска да се виждаме повече.

–       У нас е същото положение. Мама говори с мен чак през нощта, насаме. Баща ми побесня и ме удари. Ако се прибера днес ще ме заведе на лекар.

–       Защо “ако се прибереш”? Да нямаш други намерения?

–       А ти нямаш ли? Не искаш ли да избягаме някъде двамата?

–       Да бягаме? Това ли е изходът според теб, Роза? – учудено я погледна Камен.

–       Ти виждаш ли друг изход, любов? Аз искам теб и детето ни! Семействата ни не искат това. Ти какво искаш? – смело попита Роза.

–       Да ти кажа честно, не съм сигурен. Лутам се между любовта си към теб и семейството ми. Искам да завърша висшето си образование, за да имам шанс да поема по свой път. Преди това няма как да се измъкна от нашите и заедно с това да имам добро бъдеще. И свое семейство.

–       Казваш ми, че ти е рано за семейство? Ще останеш с вашите, не с мен?

–       Виж, Рози, млади сме. Времето е пред нас...

–       Не ми казвай това! Аз време нямам! Днес трябва да действаме, ако ти също го искаш!

–       Дойдох за да ти кажа, че съм съгласен с бащите ни. Половината вина е моя, за това ти нося сумата за аборта. Ето, вземи. – Камен подаде на момичето един бял плик. – Нека не пропиляваме младостта си. Нека сбъднем мечтите си и тогава да мислим за деца.

–       Може пък и да си прав. Без помощ от родителите трудно ще се справим. Сами, с дете, без средства... – Роза взе плика и стана от люлката. – Млада съм, ще имам още шансове, нали?

–       Разбира се, че ще имаш, мила моя. – Камен също стана и я погали по лицето. – Обади ми се щом всичко приключи. Ще чакам да чуя, че си добре.

–       Обичам те, любов! Ти обичаш ли ме? – тихо изрече Роза и го погледна с насълзени очи.

–       Обичам те, Розичке моя! Не плачи и бъди смела! Всичко ще бъде наред!

Роза с мъка се измъкна от силната прегръдка на Камен. Вървеше към дома си без да чува вече птичата песен, без да усеща първите слънчеви лъчи и без никакви мисли в главата си. Празнотата я стискаше все по- силно в своята хватка и сякаш никога нямаше да я пусне.

Кучето в двора не гъкна при нейното влизане, входната врата не изкърца, заела също нейната страна, но наближавайки хола Роза чу приглушените гласове на родителите си. Тя влезе при тях разплакана, постави белия плик на масата и седна съкрушена на един стол.

–       Какво е това? И откъде идваш? Разрешавал ли съм ти да ходиш някъде? – сляп за мъката на дъщеря си крещеше баща ѝ.

–       Видях се с Камен. Той и баща му са съгласни с теб. Това са парите за аборта. Ти няма да плащаш за моя грях, татко.

–       Така, значи поне малко акъл има това момче. Хайде, приготвяй се, нагласи си куфар с багаж. Отиваме в болницата, а после ни чака път.

–       Добре, татко. – с хълцания успя да каже Роза. 

Следва...