– Били, къде се отнесе пак? – затича се мокра и усмихната към мен Деси. – Хайде, идвай да скачаме! Днес се чувствам като малко момиченце.

 – Само днес ли? – засмях се аз. – Помниш ли как на онзи планински лагер искаше да си с няколко години по-голяма?

 – Да, точно с три. Заради Любо, защото той беше на четиринадесет.

 – Все още искаш да правиш разни неща заради този твой Любо. – смигнах ѝ аз.

 – Така е, но пък нали помниш как в началото той се правеше на герой пред теб?

 – Момчешка му работа. – заключих аз, докато Деси сушеше косата си.

 – Ти нали обеща да разкажеш за лагера? – напомни приятелката ми.

 – Дай да си опресним спомените и ще разкажа. – съгласих се аз веднага.

  В този момент чух да звучи модерна мелодия. Оказа се уатсапът на Деси и тя си взе телефона, отдалечавайки се от басейна, за да говори с някого насаме. Знаех, че ако е мъжът ѝ, по-късно ще дойде при мен за да чуя чуруликането на Алекс. Имах малко време да се отдам на ученически, лагерни спомени. За да мога по-късно, в тишината на нощта и усамотението на моята спалня, да ви ги разкажа и на вас. Възможно най-достоверно, разбира се.

Лятото на единадесетата ми година беше горещо и изпълнено с милион вълнения и приключения. Тайното ни пътешествие с най-добрата ми приятелка до нейното село, след което аз се изгубих в съседен град, не остана ненаказано. На мен ми се размина леко, с една седмица невъзможност да се наслаждавам на геройствата на инспектор Катани, но за Деси нещата бяха по-тежки. Както винаги. Баща ѝ за пореден път прояви своята жестокост и безкомпромисност. Този път не му стигна да я ошамари, ами хвана ножицата и от дългата ѝ гъста коса не остана почти нищо. Освен това една седмица не можеше да излиза и само говорехме по телефона. Чувах хлипанията ѝ и ме болеше сърцето. Болката беше по-голяма седем дни по-късно, когато видях приятелката си с момчешка прическа и ми се доплака при мисълта, че доста време няма да можем да се връзваме на еднакви опашки. Преглътнах, обаче, сълзите и я успокоих, че косата ще порасне по-бързо отколкото си мисли, а тя в моите очи е красива всякак. Убеждавах я, че и момчетата ще са на моето мнение. Деси беше сигурна, че на предстоящия ни летен пионерски лагер през август ще срещнем най-красивите момчета. За малко да се разминем с въпросния лагер и момчетата, защото баща ѝ си беше наумил да не я пуска. Ясно беше, че ако Деси си остане вкъщи, оставам и аз. Тогава се намеси моята мила, умееща да убеждава хората майка, и мисията беше спасена.

  След трети клас с Десислава всяко лято ходехме на лагер. Много обичахме тези четиринадесет дни, в които оставахме без родителски надзор, под опеката на готини учители и забавлявайки се с други деца от различни училища. Истински рай за детските ни волни души. По време на лагерите научавахме много нови неща и реално пораствахме, преоткривайки себе си и другите, научавайки се да се оправяме сами, без мама и татко. Вълнувахме се месеци преди събитието, гадаейки какво ли ново ще ни се случи този път и колко нови приятелства ще завържем. Предстоеше ни наесен да започнем шести клас, пубертетът чукаше на вратите ни и се очертаваше едно съвсем ново планинско приключение. Колкото и богата фантазия да имахме, реалността предстоеше да ни поднесе много изненади.

  На третата сутрин се успах за закуската. Събуди ме почукване по вратата на стаята ни и сънена се завих през глава, чудейки се защо Деси или някое от другите две момичета не си отвори само. Извиках, че е отключено и да влиза, който и да е. Чух отварянето и затварянето на вратата, последваха секунди тишина и накрая на моето шкафче тупна метален поднос. Подадох леко глава над одеалото и видях чаша с портокалов сок, филийка намазана с пастет, друга с лютеница и сирене, а до тях кротко си лежеше една роза. Усмихнах се доволно, събудих се на мига и седнах в леглото. Тогава видях на съседното легло срамежливо да се усмихва и да ме гледа Боби, момче с година по-голямо от мен, от нашия отряд.

– Добро утро, Били! Донесох ти закуска. – прошепна той.

– Бояне, откъде я взе тази роза? – троснах му се аз, забравила за доброто утро.

– Покрай оградата има много и откъснах една за теб. – още по-плахо ми отговори Боян.

– Щом си я откъснал, сега намери буркан и го напълни с вода, да не загине. Благодаря ти за жеста, но моля те, не убивай повече рози!

– Добре, няма. По-късно ще ти намеря буркан, но първо искам да ти кажа нещо.

– Преди да съм закусила ли? Нека хапна, да си измия очите и тогава, става ли?

– Тогава вече няма да си сама. Ще дойде приятелката ти и другите...

– Не крия нищо от приятелката ми.

– Да, знам. Ще ѝ кажеш какво съм ти казал и това знам. Искам само на теб да го кажа, въпреки това.

– Много си упорит. Хайде, кажи ми, докато си хапвам от вкусните филийки.

– Аз, такова... – започна отново да мънка Боби. – Много те харесвам!

– Знам. – съвсем спокойно отвърнах аз.

– Така ли?

– Така я. То ти личи. Деси също знае. Ти все при нас се мъкнеш, как няма да знам?

– А ти харесваш ли ме? – изстреля този път смело той и аз се задавих със сок. Докато Боби услужливо ме потупваше по гърба в стаята връхлетяха момичетата и едно от по-големите момчета – Любо от трети отряд. Знаех името му от Деси, която не спираше с възхита да говори за него. Не беше и единствената, но той бързо намери общ език с приятелката ми и често си разменяха закачливи реплики докато правехме физзарядка под строй или се намирахме на съседни маси в столовата. В тези моменти Деси просто сияеше, а аз се чудех какво толкова се захласва.

– Няма ли да отговориш на момчето? – обърна се веднага към мен Любомир.

– Не и пред теб! – срязах го аз и изхвърчах от стаята, по пижама.

  В следващите три-четири дни почти не виждах никого от тримата – Деси, Любо и Боби. С приятелката ми се засичахме вечер, когато ще си лягаме и се отдавахме на приказки за изминалия ден и разни страхотии. Както и по време на обяд и вечеря в столовата, и при проверките, разбира се. Боби се радвах, че не го засичам, защото влюбеният му поглед ме смущаваше, но имахме киновечер и той се възползва да седне до мен и да си сложи ръката на рамото ми. Успя за няколко секунди, а щом му се скарах се изпари в ъгъла на залата. Любо играеше все с момчетата от неговия отряд, а когато се сетеше за приятелката ми се усамотяваха на беседката и разговаряха за всякакви глупости. Виждах я отдалеч как се смее и не го поглежда в очите срамежливката. Усмихвах се на тези първи любовни трепети и се отдавах на самотно изследване на околността. Бях си намерила пролука в мрежата, сред едни храсти, и скитах свободно из гората зад бараките. Всеки ден разходките ми ставаха все по-дълги, но за щастие всеки път се връщах благополучно в лагера. Никой не усети какви ги върша, нито децата, нито учителите.

  Един ден, след следобедната закуска, ми стана скучно и тръгнах отново на пътешествие. Вървях си спокойно и си мислех моите си, детски и важни нещица. Изведнъж красивата борова гора свърши и се озовах до някакво мостче над една река. Помислих си, че това ще да е обещаната от учителите река и осъзнах, че доста време съм вървяла. Събух си сандалите, взех ги в ръка и нагазих смело в студената, чиста планинска вода. Бях решена да стъпя на отсрещния бряг. Някъде по средата стъпих на голям камък, подхлъзнах се и се озовах седнала в реката. Докато опипвах с ръце дъното, усещайки водата под мен да се движи бурно и да ме повлича надолу, дочух смях от брега, към който се стремях. Опитвах се безуспешно да стана, но се носех като по водна пързалка по течението. Обърнах се в посока на гласовете и видях позната физиономия. Две момчета се смееха с пълно гърло на моето нещастие, а Любо се затича надолу и след минута-две си захвърли настрани маратонките и нагази във водата. Пресрещна ме на метри от един малък водопад. Като един истински Супермен ме грабна и изнесе на брега. Сложи ме леко да седна на тревата и ме попита дали съм добре. Само поклатих глава, загубила ума и дума. Той седна до мен, хвана успокоително ръката ми, повдигна ми брадичката за да го погледна в котешките зелени очи и тихо ме попита:

–       Какви ги вършиш, момиченце, самичка тук?

–       Не съм ти момиченце! – възвърнах си дар словото аз.

–       Добре, Били, защо правиш такива бели? А, ако ни нямаше с момчетата наоколо?

–       Реката щеше да ме отнесе до някои добри хора, които щяха да ме спасят!

–       Вярвай си, заядливке! – Любо се изправи и ми подаде ръка. – Хайде да се прибираме, да видим какво ще обясняваме в лагера.

–       Нищо няма да обясняваме. Ще вляза тайно в нашата барака и ще се преоблека. – надигнах се самичка и тогава разбрах, че сандалите ми бяха отнесени нанякъде от водата. – А ти, щом си такъв герой, можеш да ми дадеш маратонките си.

–       Ей, дребно, ама вредно! – засмя се баткото. – Няма да ти станат, иначе ще ти ги дам. Ще вървиш след мен, а аз няма да стъпвам на опасни за малките ти крачета места.

Вечерта, край лагерния огън, докато си разказвахме всякакви истории, едно от другите две големи момчета не издържа и изклюкари случилото  се на реката. В очите на всички деца Любо вече беше супер герой и заради смелата му постъпка нито аз, нито той и другарите му бяхме наказани. Някои ми се смееха, че не мога да плувам, а много от момичетата ми завиждаха, че най-харесваното момче се е погрижило за мен. Изревнува и Деси, която два дни не ми проговори. Сякаш нарочно паднах и бях на път да се удавя, за да ѝ отнема Любо. Положението се влоши на втората вечер, когато една голяма компания решихме да играем на “Подаръци”. На Боби му се падна два пъти да ме гушне и веднъж да ми се поклони, на Деси да ми донесе чаша вода, а после да ми удари леко шамарче. Второто изглежда ѝ се услади, но пък скоро на мен ми се падна да ѝ разроша косата и да ѝ пея на ушенце. А аз съм ужасна певица! Към края на играта на Любо му се падна да целуне подаръка си. Първо видях усмивката на Деси, а когато той застана пред мен, я видях и как се стопи. Помислих си, уплашена, че ще получа първата си целувка от момче, но Любо ме погледна дяволито, наведе се и ме целуна по бузата. Успя и да ми прошепне: “Още си много малка, но все някога ще те целуна!“ Усетих как се изчервявам, погледнах смутено към приятелката си и избягах от сбирката.

  През нощта чух Деси да плаче. Приближих се до нейното легло и ѝ прошепнах да излезе навън да си поговорим. След минути бяхме на беседката и проведохме един откровен разговор, какъвто само две чисти детски сърца и едни истински приятелки могат да проведат. Казах ѝ, че намирам Любо за готин, но знам, че тя е влюбена и повече няма да се доближа до него. Разказах ѝ моята версия за реката и случката по време на играта. От следващия ден отново се движехме навсякъде заедно, решени да покажем на Супермен, че не може да ни раздели. Когато изкачвахме разни върхове или разглеждахме близкия град, вечер край лагерния огън или когато отрядите един по един отидохме до реката, Боби намираше поводи да ме заговори, да прекара време с мен. Не знам защо все така му се дразнех, но се държах любезно с него. Деси и Любо в последните дни възобновиха срещите си и една вечер тя развълнувано ми съобщи, че и нея е целунал по бузата. Дал ѝ адрес и телефон и обещал да са приятели и след лагера.

  За наше съжаление свободните дни в планината бързо отлетяха и се строихме в очакване да отпътуваме за вкъщи. В последния момент, все пак, успях да благодаря на Любо, че ме спаси. Двете с Деси се натъжихме, мислейки, че няма да го видим повече. Бях се качила вече на стъпалата, когато до автобуса ни дойде запъхтян Боби.

– Моля те, пиши ми! Ще ми липсваш! – подаде ми той малко листче. Разгърнах го и видях написан адрес. Погледнах в пълните му с надежда очи и скъсах листчето. От прозореца на автобуса видях как Боян плаче. И до днес никой друг не заплака за мен.

Отърсих се от спомените си, усещайки ръката на Деси на рамото ми.

– Лельо Били, някой иска да говори с теб. – подаде ми тя телефона си. Видях на дисплея усмихнатото личице на Алекс и я попитах как е.

– Били, Били, татко ме заведе край лагера, на който се е запознал с мама и с теб! Сега сме край реката, от която те е спасил! – подскачаше малката развълнувано.

– Направете си с тати много снимки. – подканих я аз, усмихнах се на майка ѝ и си казах за пореден път, че няма нищо случайно.

12.08.2022 Ким Джаксън