Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.08 15:06 - Каменната роза 1 /разказ/
Автор: kim29 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 479 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 10.08 17:50

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image  Първите слънчеви лъчи огряваха малката кухня, носейки обещание за още един топъл ден на човешките ѝ обитатели. Осветяваха старата маса, олющените столове и шкафчетата със скърцащи и счупени врати. Падайки върху наполовина строшеното огледало над мивката правеха слънчеви зайчета по къдравите коси на сънената Ками. Тя не им обръщаше внимание, заета да нервничи и да настоява на своето. Както всяка сутрин и тази не пропусна да прояви характера си.

       Искааам, искам палачинкиии! Моля те, мамо!

       Миличка, днес нямаме нито яйца, нито сладко, нито сирене. Как да ти направя палачинки?- опитваше се да я успокои майка ѝ. – След седмица, когато получа заплата, обещавам да купя всичко необходимо и да си хапнеш палачинки на воля.

       Обещаваш, винаги само обещаваш!- не спираше да хленчи Камелия.

       Ето, хапни си малко препечен хляб с масло и шарена сол, да имаш сили да играеш. И, спри да плачеш, моля те! Не може да имаме всичко, не може и на момента, в който го пожелаем.

       А защо не? Защо приятелите ми имат, а аз не?! – погледна с укор в насълзените си очи малкото момиче.

 

  Роза погали нежно дъщеря си, целуна я по главата и обеща да се върне скоро, заръчвайки ѝ да бъде послушна. Заключи портата в края на малката градинка и тръгна с бавни, тежки стъпки по неасфалтираната улица. Сдържаше с мъка сълзите си, за да не видят съседите колко слаба и уморена е всъщност. За тях тя все още беше онова силно, инатливо и вършещо всякакви лудории момиче. Тежките ѝ, черни плитки се спускаха почти до кръста, както и когато беше безгрижна ученичка и приковаваше погледите на момчетата в квартала, но и на тези в училище. Вече пет години откакто беше станала майка и животът ѝ нанасяше удар след удар, но пламъкът в лешниковите ѝ, големи очи не угасваше. Тлееха въгленчетата на надеждата в душата ѝ, но тя несъзнателно не ги оставяше да загаснат. Често се случваше да върви без цел и посока, отдавайки се на размишления. Обичаше тези свои разходки сутрин и вечер. Те бяха нейният начин да избяга от проблемите, а понякога така намираше и решението им. Имаше и една жълта, детска люлка в близкия парк, която наричаше моето кътче”. Двете ѝ приятелки и Камелия знаеха, че ако не е вкъщи или на работа, могат да я намерят там.

Унесена в мисли, този път Роза се озова пред денонощен магазин, вместо до своето кътче. Осъзнавайки къде се намира тя въздъхна, огледа се на всички страни като зайче, което трябва да пресече магистрала, и натисна дръжката на вратата под табелата “Каменната роза- 24h shop“.

   Както обикновено по бюрото на Камен имаше разхвърляни всякакви нужни и ненужни бумаги. Всеки път, щом търсеше нещо, изразходваше време и нерви и когато след поне час все пак го откриеше се заричаше скоро да си потърси нова секретарка. До следващото търсене. В този ранен час не му трябваше поредният документ, за щастие. Само разбута малко книжата по средата на бюрото, сложи си голямата чаша с кафе и нагласи лаптопа на режим камера. При всеки удобен случай наблюдаваше работата на служителите си, а когато сутрин и вечер те се сменяха му беше най- любопитно какви действия се извършваха най- вече около касата. Не защото някой от тях крадеше, съвсем не заради това. Считаше, че проверката е фисша форма на доверие и никой не можеше да го убеди в обратното. Основното предназначение на камерите в магазина беше да следи какви ги вършат клиентите, но да наблюдаваш служителите си е добър бонус, мислеше си Камен.

   Отпивайки от ароматното кафе, което добре му помагаше да настрои съзнанието си на работен режим, Камен наблюдаваше работата в магазина си и ту с усмивка, ту недоволно клатеше глава. Докато очакваше с интерес какво ще си вземе от хладилните камери едно момче, с периферното си зрение забеляза раздвижване на втора камера. Видя млада жена да държи ръцете си над тезгяха, но не виждаше какво има в тях. А новата продавачка, започнала работа едва преди три дни, енергично размяташе своите ръце и обясняваше нещо разпалено на младата клиентка. Жената пусна няколко яйца до касата и направи жест за молитва към продавачката, която отривисто ѝ показваше с глава, че не е възможно. Тогава Камен забеляза дългите, черни плитки на жената пред тезгяха. Не може да бъде! Това Роза ли е? – пусна той чашата си с кафе на бюрото, вторачен изненадано в екрана. След секунди набра номера на стационарния телефон в магазина.

       Да, шефе, кажете! – отговориха му отсреща.

       Какво иска жената на касата от новата колежка?

       Ами, тя моли да ѝ дадем няколко яйца на вересия, шефе, нямала пари. Не помня да съм я виждала преди тук.

       Ясно. Покажи ѝ, моля те, пътя към кабинета ми. Искам да поговоря с нея.

       Добре, шефе.

 

   Вратата бавно се отвори и шефът видя как младата жена боязливо прекрачи прага. Първо забеляза отново черните плитки, после протритата бяла тениска, светлите  дънки и износените сини маратонки. Вдигна поглед и срещна най- красивите, големи и тъжни лешникови очи. До болка познатите му очи, които сега също се вгледаха учудено и невярващо в неговите.

       Заповядай, влез и седни, Роза. – Камен усещаше как гласът му го предава, докато се приближаваше да предложи стол на гостенката си. – Не вярвам, че те виждам тук, но много се радвам.

       Здравей... – не можа да довърши мисълта си Роза, задавена от сълзи.

       Не плачи, момичето ми! – прегърна я през раменете Камен. – Срещата ни е повод за радост.

       Да, но мина много време откакто не сме се виждали и сега ми дойде като гръм, така изведнъж. Не вярвах, че ще те видя отново.

       И аз вече не вярвах, че ще се срещнем. Още по- малко по този начин. За последно те потърсих у вас преди четири години, но баща ти каза, че няма дъщеря с такова име. Не можах дори да му кажа кой съм.

       По- добре, че не е разбрал кой си. Искаше да те убие. – тихо отвърна Роза. – Аз пък няколко пъти те търсих, след последния ни разговор, но никой не ми вдигна телефона. Реших, че си избягал от мен и спрях да опитвам.

 

   Роза наблюдаваше със смесени чувства как първата ѝ, единствена любов, превърнал се от палаво момче в красив, сериозен мъж, ѝ прави кафе с мляко на кафемашината в офиса. Все така буйни бяха русите му коси и изгарящ тъмносиния му поглед. Оформените мускули си личаха под ръкавите на ризата му, а чаровната усмивка я връщаше във времето когато тя беше на седемнадесет, а той на двадесет години. Време, което беше отминало безвъзвратно, но оставило трайни следи в душите и на двамата. Не знаеше защо все още не е излетяла от офиса, обръщайки му гръб, както той беше постъпил с нея някога. Някакво необяснимо желание изпитваше да разбере неговата гледна точка за случилото се,  преди пътищата им отново да се разминат. Роза беше убедена, че той вече не е нейният Камен. Красивите мъже не са за една жена, обичаха да повтарят приятелките ѝ и в този миг тя беше напълно съгласна с тях.

 

   Не можеше да забрави, че имаше и време когато му вярваше. Сляпо и за всичко. Дори не ѝ минаваше в съзнанието мисълта, че той, нейният Камен, може да се захласне по друго момиче или да я излъже за нещо, да я предаде. Още в онзи първи миг, когато се сблъскаха на входа на парка с велосипедите си и тя му крещеше да внимава как кара, гледайки го смело в очите от седнала на асфалта позиция, Роза разбра, че той е нейния човек. Докато приятелките ѝ се сблъскваха с първите любовни трепети и училищни проблеми, на Роза ѝ се наложи да прекъсне образованието си на шестнадесет години и да започне работа в шивашка фирма. Оставяйки на заден план собствените си мечти и желания тя се съобрази с волята на строгия си баща. Според него не беше необходимо момичетата да учат много, а да работят за да допринасят за семейния бюджет или да се омъжат млади, за да имат повече време да раждат деца. Колкото повече малки човеци в едно ромско семейство, толкова по- голяма е веселбата и помощта за големите. Трите по- големи сестри на Роза се бяха подчинили на тези семейни и етнически закони и баща ѝ нямаше намерение да позволи тя да кривне от правия път. Водеше ѝ кандидат след кандидат за женитба, от тяхната общност, но Роза намираше кусури на всички и ги отпращаше. Знаеше, че ако баща ѝ се изнерви много от нейната опърничавост и протакане накрая ще я омъжи насила за някого, но на седемнадесет години тя вече беше убедена с кого иска да сподели живота си. Трябваше ѝ време да го опознае, да разбере дали той иска също да бъде с нея докрая, за да заяви желанието си пред своето семейство. Въпреки неопитността си беше наясно, че всички ще са против и борбата ще е голяма и дълга, но нищо не можеше да я откаже от Камен. Дори и баща ѝ.

 

   Буйният и смел нрав на Роза явно беше направил впечатление на Камен при сблъсъка им, защото след като и двамата се успокоиха и извиниха един на друг, той поиска да се срещнат и опознаят. Месеци наред двамата се опознаваха, сприятеляваха и обикнаха. Съвсем скоро нито Роза, нито Камен можеха да си представят и ден без да поседят заедно на жълтата люлка, споделяйки си всички грижи, радости и мечти за бъдещето. Преградите на предразсъдъците за тях не съществуваха. Искрящите им очи, жадуващите целувки устни, изследващите ръце, желанието един за друг, сливането на телата и душите им беше всичко. Никой и нищо не съществуваше извън този микросвят, пълен с любов и надежди.

 

   Месец преди осемнадесетият си рожден ден Роза се прибра угрижена вкъщи след поредната среща с Камен. Една по- различна среща. Цяла седмица момичето събираше кураж за да каже на своето момче най- важната, най- хубавата новина. Миговете преди да отвори входната врата бяха изпълнени със спомена за неговата реакция. Усмивката му се стопи, блясъкът в очите му помръкна, думите му звучаха чужди и далечни. Уплашен от задаващата се отговорност и от реакцията на родителите си, той не спираше да се чуди какво ще правят. Роза се опитваше да го успокои, че щом са заедно ще се преборят, ще убедят двете семейства в силата на любовта си и ще разбият предразсъдъците. Камен в нито един момент не каза, че ще живеят заедно и ще се оженят. Неговото момиче отдаде всичко на шока и си каза, че трябва да действат крачка по крачка. Разбраха се още същата вечер да споделят на близките си, че на свой ред ще стават родители и очакват тяхната благословия. Камен бе скептичен, че ще я получи, но обеща да не отлага споделянето.

 

   Роза въздъхна дълбоко и влезе в бащиния си дом. Майка ѝ я посрещна развълнувано в коридора, хокайки я, че закъснява.

       Къде се шляеш? Имаме важни гости! Дойдоха да те искат и този път баща ти ще се съгласи!

       Как така ще се съгласи? На кого иска да ме даде без аз да го желая? – изпадна в паника Роза.

       Синът на негов колега. Тридесетгодишен е, не е хлапак. Симпатичен е, ще ти хареса. – каза с мек тон майка ѝ, в опит да я успокои.

       Никого не искам! Ще се омъжа само за Камен и вие не можете да ме спрете!

       Не викай, моля те!

       Ще викам, за да ме чуете! Кажи на татко, че искам само с вас двамата да говоря!- заяви решително Роза, а майка ѝ я задърпа към кухнята, за да не я чуват гостите.

       Защо си се развикала? Кой е този Камен и защо точно сега правиш скандал? – връхлетя при тях бащата на Роза.

       Татко, не можеш да ме омъжиш за никой друг! Знам порядките ни, уважавам те, но обичам Камен и само него искам! – вирна брадичка Роза и погледна възрастния мъж в очите.

       Моя дъщеря си, живееш под моя покрив и ще правиш каквото ти наредя! – също настойчиво я гледаше в очите бащата. – Сега ще намалиш тона, с който ми говориш, ще се успокоиш, ще влезеш в хола и ще седиш мирно докато мине церемонията по годежа ти с този мъж! И да не съм чул и звук!

       Няма да стане! Който и да е, той също няма да ме иска! Бременна съм! – изстреля думите Роза преди да успее да помисли какво върши. В следващия миг бузата ѝ пламна и тя залитна от силата на удара към масата. Усети как едри, предателски сълзи се стичат по страните ѝ и остана надвесена над дървената мебел. От дете не бяха я шамаросвали, въпреки всички щуротии с които влудяваше родителите си, и сега усети най- голямото унижение което можеха да ѝ причинят. Оставиха я сама и разплакана. След минути чу тих говор и хлопването на външната врата. Сетне настана тишина.

 

   Късно през нощта една нежна ръка я погали по бузата, събуждайки я. Отваряйки очите си, незнаеща още какво се случва, Роза чу тихият глас на майка си.

       Баща ти взе решение. Записа ти утре час при гинеколог, да реши проблема. Щом излезеш от болницата ще те закара в едно балканско село, при свои роднини. Не знам колко време ще останеш там, но няма да е малко. Съжалявам, момичето ми, но знаеш как стоят нещата. Бъди силна!

Следва...



Тагове:   Роза,   каменна,


Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kim29
Категория: Лични дневници
Прочетен: 52591
Постинги: 60
Коментари: 37
Гласове: 330
Архив
Календар
«  Септември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930