–       Искааам, искам палачинкиии! Моля те, мамо!

–       Миличка, днес нямаме нито яйца, нито сладко, нито сирене. Как да ти направя палачинки?- опитваше се да я успокои майка ѝ. – След седмица, когато получа заплата, обещавам да купя всичко необходимо и да си хапнеш палачинки на воля.

–       Обещаваш, винаги само обещаваш!- не спираше да хленчи Камелия.

–       Ето, хапни си малко препечен хляб с масло и шарена сол, да имаш сили да играеш. И, спри да плачеш, моля те! Не може да имаме всичко, не може и на момента, в който го пожелаем.

–       А защо не? Защо приятелите ми имат, а аз не?! – погледна с укор в насълзените си очи малкото момиче.

  Роза погали нежно дъщеря си, целуна я по главата и обеща да се върне скоро, заръчвайки ѝ да бъде послушна. Заключи портата в края на малката градинка и тръгна с бавни, тежки стъпки по неасфалтираната улица. Сдържаше с мъка сълзите си, за да не видят съседите колко слаба и уморена е всъщност. За тях тя все още беше онова силно, инатливо и вършещо всякакви лудории момиче. Тежките ѝ, черни плитки се спускаха почти до кръста, както и когато беше безгрижна ученичка и приковаваше погледите на момчетата в квартала, но и на тези в училище. Вече пет години откакто беше станала майка и животът ѝ нанасяше удар след удар, но пламъкът в лешниковите ѝ, големи очи не угасваше. Тлееха въгленчетата на надеждата в душата ѝ, но тя несъзнателно не ги оставяше да загаснат. Често се случваше да върви без цел и посока, отдавайки се на размишления. Обичаше тези свои разходки сутрин и вечер. Те бяха нейният начин да избяга от проблемите, а понякога така намираше и решението им. Имаше и една жълта, детска люлка в близкия парк, която наричаше “моето кътче”. Двете ѝ приятелки и Камелия знаеха, че ако не е вкъщи или на работа, могат да я намерят там.

Унесена в мисли, този път Роза се озова пред денонощен магазин, вместо до своето кътче. Осъзнавайки къде се намира тя въздъхна, огледа се на всички страни като зайче, което трябва да пресече магистрала, и натисна дръжката на вратата под табелата “Каменната роза- 24h shop“.

   Както обикновено по бюрото на Камен имаше разхвърляни всякакви нужни и ненужни бумаги. Всеки път, щом търсеше нещо, изразходваше време и нерви и когато след поне час все пак го откриеше се заричаше скоро да си потърси нова секретарка. До следващото търсене. В този ранен час не му трябваше поредният документ, за щастие. Само разбута малко книжата по средата на бюрото, сложи си голямата чаша с кафе и нагласи лаптопа на режим камера. При всеки удобен случай наблюдаваше работата на служителите си, а когато сутрин и вечер те се сменяха му беше най- любопитно какви действия се извършваха най- вече около касата. Не защото някой от тях крадеше, съвсем не заради това. Считаше, че проверката е фисша форма на доверие и никой не можеше да го убеди в обратното. Основното предназначение на камерите в магазина беше да следи какви ги вършат клиентите, но да наблюдаваш служителите си е добър бонус, мислеше си Камен.

   Отпивайки от ароматното кафе, което добре му помагаше да настрои съзнанието си на работен режим, Камен наблюдаваше работата в магазина си и ту с усмивка, ту недоволно клатеше глава. Докато очакваше с интерес какво ще си вземе от хладилните камери едно момче, с периферното си зрение забеляза раздвижване на втора камера. Видя млада жена да държи ръцете си над тезгяха, но не виждаше какво има в тях. А новата продавачка, започнала работа едва преди три дни, енергично размяташе своите ръце и обясняваше нещо разпалено на младата клиентка. Жената пусна няколко яйца до касата и направи жест за молитва към продавачката, която отривисто ѝ показваше с глава, че не е възможно. Тогава Камен забеляза дългите, черни плитки на жената пред тезгяха. “Не може да бъде! Това Роза ли е?“ – пусна той чашата си с кафе на бюрото, вторачен изненадано в екрана. След секунди набра номера на стационарния телефон в магазина.

–       Да, шефе, кажете! – отговориха му отсреща.

–       Какво иска жената на касата от новата колежка?

–       Ами, тя моли да ѝ дадем няколко яйца на вересия, шефе, нямала пари. Не помня да съм я виждала преди тук.

–       Ясно. Покажи ѝ, моля те, пътя към кабинета ми. Искам да поговоря с нея.

–       Добре, шефе.

   Вратата бавно се отвори и шефът видя как младата жена боязливо прекрачи прага. Първо забеляза отново черните плитки, после протритата бяла тениска, светлите  дънки и износените сини маратонки. Вдигна поглед и срещна най- красивите, големи и тъжни лешникови очи. До болка познатите му очи, които сега също се вгледаха учудено и невярващо в неговите.

–       Заповядай, влез и седни, Роза. – Камен усещаше как гласът му го предава, докато се приближаваше да предложи стол на гостенката си. – Не вярвам, че те виждам тук, но много се радвам.

–       Здравей... – не можа да довърши мисълта си Роза, задавена от сълзи.

–       Не плачи, момичето ми! – прегърна я през раменете Камен. – Срещата ни е повод за радост.

–       Да, но мина много време откакто не сме се виждали и сега ми дойде като гръм, така изведнъж. Не вярвах, че ще те видя отново.

–       И аз вече не вярвах, че ще се срещнем. Още по- малко по този начин. За последно те потърсих у вас преди четири години, но баща ти каза, че няма дъщеря с такова име. Не можах дори да му кажа кой съм.

–       По- добре, че не е разбрал кой си. Искаше да те убие. – тихо отвърна Роза. – Аз пък няколко пъти те търсих, след последния ни разговор, но никой не ми вдигна телефона. Реших, че си избягал от мен и спрях да опитвам.

   Роза наблюдаваше със смесени чувства как първата ѝ, единствена любов, превърнал се от палаво момче в красив, сериозен мъж, ѝ прави кафе с мляко на кафемашината в офиса. Все така буйни бяха русите му коси и изгарящ тъмносиния му поглед. Оформените мускули си личаха под ръкавите на ризата му, а чаровната усмивка я връщаше във времето когато тя беше на седемнадесет, а той на двадесет години. Време, което беше отминало безвъзвратно, но оставило трайни следи в душите и на двамата. Не знаеше защо все още не е излетяла от офиса, обръщайки му гръб, както той беше постъпил с нея някога. Някакво необяснимо желание изпитваше да разбере неговата гледна точка за случилото се,  преди пътищата им отново да се разминат. Роза беше убедена, че той вече не е нейният Камен. Красивите мъже не са за една жена, обичаха да повтарят приятелките ѝ и в този миг тя беше напълно съгласна с тях.

   Не можеше да забрави, че имаше и време когато му вярваше. Сляпо и за всичко. Дори не ѝ минаваше в съзнанието мисълта, че той, нейният Камен, може да се захласне по друго момиче или да я излъже за нещо, да я предаде. Още в онзи първи миг, когато се сблъскаха на входа на парка с велосипедите си и тя му крещеше да внимава как кара, гледайки го смело в очите от седнала на асфалта позиция, Роза разбра, че той е нейния човек. Докато приятелките ѝ се сблъскваха с първите любовни трепети и училищни проблеми, на Роза ѝ се наложи да прекъсне образованието си на шестнадесет години и да започне работа в шивашка фирма. Оставяйки на заден план собствените си мечти и желания тя се съобрази с волята на строгия си баща. Според него не беше необходимо момичетата да учат много, а да работят за да допринасят за семейния бюджет или да се омъжат млади, за да имат повече време да раждат деца. Колкото повече малки човеци в едно ромско семейство, толкова по- голяма е веселбата и помощта за големите. Трите по- големи сестри на Роза се бяха подчинили на тези семейни и етнически закони и баща ѝ нямаше намерение да позволи тя да кривне от правия път. Водеше ѝ кандидат след кандидат за женитба, от тяхната общност, но Роза намираше кусури на всички и ги отпращаше. Знаеше, че ако баща ѝ се изнерви много от нейната опърничавост и протакане накрая ще я омъжи насила за някого, но на седемнадесет години тя вече беше убедена с кого иска да сподели живота си. Трябваше ѝ време да го опознае, да разбере дали той иска също да бъде с нея докрая, за да заяви желанието си пред своето семейство. Въпреки неопитността си беше наясно, че всички ще са против и борбата ще е голяма и дълга, но нищо не можеше да я откаже от Камен. Дори и баща ѝ.

   Буйният и смел нрав на Роза явно беше направил впечатление на Камен при сблъсъка им, защото след като и двамата се успокоиха и извиниха един на друг, той поиска да се срещнат и опознаят. Месеци наред двамата се опознаваха, сприятеляваха и обикнаха. Съвсем скоро нито Роза, нито Камен можеха да си представят и ден без да поседят заедно на жълтата люлка, споделяйки си всички грижи, радости и мечти за бъдещето. Преградите на предразсъдъците за тях не съществуваха. Искрящите им очи, жадуващите целувки устни, изследващите ръце, желанието един за друг, сливането на телата и душите им беше всичко. Никой и нищо не съществуваше извън този микросвят, пълен с любов и надежди.

   Месец преди осемнадесетият си рожден ден Роза се прибра угрижена вкъщи след поредната среща с Камен. Една по- различна среща. Цяла седмица момичето събираше кураж за да каже на своето момче най- важната, най- хубавата новина. Миговете преди да отвори входната врата бяха изпълнени със спомена за неговата реакция. Усмивката му се стопи, блясъкът в очите му помръкна, думите му звучаха чужди и далечни. Уплашен от задаващата се отговорност и от реакцията на родителите си, той не спираше да се чуди какво ще правят. Роза се опитваше да го успокои, че щом са заедно ще се преборят, ще убедят двете семейства в силата на любовта си и ще разбият предразсъдъците. Камен в нито един момент не каза, че ще живеят заедно и ще се оженят. Неговото момиче отдаде всичко на шока и си каза, че трябва да действат крачка по крачка. Разбраха се още същата вечер да споделят на близките си, че на свой ред ще стават родители и очакват тяхната благословия. Камен бе скептичен, че ще я получи, но обеща да не отлага споделянето.

   Роза въздъхна дълбоко и влезе в бащиния си дом. Майка ѝ я посрещна развълнувано в коридора, хокайки я, че закъснява.

–       Къде се шляеш? Имаме важни гости! Дойдоха да те искат и този път баща ти ще се съгласи!

–       Как така ще се съгласи? На кого иска да ме даде без аз да го желая? – изпадна в паника Роза.

–       Синът на негов колега. Тридесетгодишен е, не е хлапак. Симпатичен е, ще ти хареса. – каза с мек тон майка ѝ, в опит да я успокои.

–       Никого не искам! Ще се омъжа само за Камен и вие не можете да ме спрете!

–       Не викай, моля те!

–       Ще викам, за да ме чуете! Кажи на татко, че искам само с вас двамата да говоря!- заяви решително Роза, а майка ѝ я задърпа към кухнята, за да не я чуват гостите.

–       Защо си се развикала? Кой е този Камен и защо точно сега правиш скандал? – връхлетя при тях бащата на Роза.

–       Татко, не можеш да ме омъжиш за никой друг! Знам порядките ни, уважавам те, но обичам Камен и само него искам! – вирна брадичка Роза и погледна възрастния мъж в очите.

–       Моя дъщеря си, живееш под моя покрив и ще правиш каквото ти наредя! – също настойчиво я гледаше в очите бащата. – Сега ще намалиш тона, с който ми говориш, ще се успокоиш, ще влезеш в хола и ще седиш мирно докато мине церемонията по годежа ти с този мъж! И да не съм чул и звук!

–       Няма да стане! Който и да е, той също няма да ме иска! Бременна съм! – изстреля думите Роза преди да успее да помисли какво върши. В следващия миг бузата ѝ пламна и тя залитна от силата на удара към масата. Усети как едри, предателски сълзи се стичат по страните ѝ и остана надвесена над дървената мебел. От дете не бяха я шамаросвали, въпреки всички щуротии с които влудяваше родителите си, и сега усети най- голямото унижение което можеха да ѝ причинят. Оставиха я сама и разплакана. След минути чу тих говор и хлопването на външната врата. Сетне настана тишина.

   Късно през нощта една нежна ръка я погали по бузата, събуждайки я. Отваряйки очите си, незнаеща още какво се случва, Роза чу тихият глас на майка си.

–       Баща ти взе решение. Записа ти утре час при гинеколог, да реши проблема. Щом излезеш от болницата ще те закара в едно балканско село, при свои роднини. Не знам колко време ще останеш там, но няма да е малко. Съжалявам, момичето ми, но знаеш как стоят нещата. Бъди силна!

Следва...