Сега летя, със сто и двайсет километра в час, по магистралата на един от най- екзотичните острови. И за да е пълно клишето, да, колата ми е черна, спортна и скъпа. Не, не ми е подарена от мъж, а си я самоподарих. За един рожден ден. Три години по-късно, тоест днес, все още ми върши добра работа. Доволна съм и няма да я сменям за по-нова. Ще кажете, че толкова продавана и четена авторка, като мен, може да си позволи най-новите модели и дори да си има шофьор, но аз си обичам моето Ауди ТТ от 2019 година, а още повече обичам да го карам “без капак” и да усещам вятъра в косите си. Колегите-шофьори виждайки, че съм жена не ми се пречкат много, та си летя по пътищата необезпокоявана. Не за да ви се хваля започнах тази история. Всъщност, тя е доста далеч от хвалбите ми. Наистина бързам, отивам на летището да посрещна приятелката ми Деси. Тя е човекът, който ме познава най-добре и с когото съм изживяла някои от детските си премеждия. Гостуването ѝ на острова ми припомни онази първа, голяма лудост, която сътворихме заедно. Почакайте само малко, да стигна до чакалнята и сядам да пиша.
Настанихте ли се удобно? Нетърпеливи ли сте? Вълнувам се и аз, спомняйки си колко беше забавно и ново като емоции. Ето, поемам си дъх и започвам, за да приключа преди с Деси да си кажем “hola”.
Ваканциите по време на моето детство носеха аромата на свобода, приключения, сочни и откраднати от чужд двор череши, мекици за закуска и свежестта на река, басейн или море. Най-силни бяха усещанията, ако са споделени с приятели. И то приятели, чиито вълни са настроени на същата честота като моята. На мен не ми липсваха нито силни усещания, нито споделеност. В днешни дни обичам да спя до обяд, но в онези жарки лета се събуждах с изгрева, подушвайки миризмата на вкусна закуска и предусещайки нов ден, изпълнен с пакости. Точно както се случи в една слънчева, юлска събота. Мама ми беше оставила палачинки със сладко от къпини на масата, заедно с бележка, че скоро се прибира от магазина. Грабнах няколко, сложих ги в една кутийка и написах на бележката, че отивам да играя с Деси и я целувам. Затворих леко вратата, за да не събудя брат ми, взех си оранжевото колело от гаража и потеглих. Пътя до другият край на малкото ни градче с велосипед го изминавах за десетина минути. Максимум. Малко по-трудно беше изкачването на баира, до къщата на приятелката ми, но тренинга си казваше думата. Обичах утринната тишина, нарушавана само от птичите песни. Случваше се и някой да се мотае из градинката си или раннобудни баби да ме поздравяват от пейките. Поздравявах ги и аз, нали съм добро и възпитано момиченце. Забелязвайки колко бързам понякога някоя баба се провикваше: “При Деси ли отиваш толкова рано?“ и аз кимах с глава, усмихвайки се. Тайни в градчето ни нямаше. Май няма и днес.
Точно в девет часа позвъних на вратата. Немските овчарки ме посрещнаха с радостен лай и тичайки по стъпалата в двора. След тях се появи и Деси, рошава, по пижама и търкайки сънено очи.
- Каква приятелка си ти такава? Една сутрин не ме оставяш да се наспя! - престори се на сърдита тя.
- Добро утро и на теб! Хайде, не се цупи толкова. Облечи се, измий се и ела да видиш какво ти нося. Чакам те до нашият стълб. - казах докато прибирах колелото си в двора. Не чаках дълго, защото Деси винаги беше гладна, особено сутрин, и нямаше търпение да разбере с какво ще я нагостя този път. Палачинките добре ни заситиха и бяхме готови за подвизи. Загряхме, играейки на ластик. Вързахме единия му край за големия стълб, а на другия се редувахме двете. Едната държи ластика, другата играе ту на “Ема е са са”, ту на дните от седмицата. След около час се уморихме, а и ни поомръзна играта. Седнали на тротоара си говорихме за съучениците, чудехме се кой, как и къде си прекарва лятото. Гадаехме и какво ново ще ни се случи месец по-късно, на пионерския лагер. Винаги ходехме заедно, а за това лято си избрахме лагер в планината. На море и без това щяхме да ходим с родителите си.
- Дали ще има готини момчета? - зачервиха се бузите на Деси.
- Най-вероятно да, но дано не се влюбим в едно и също момче. - засмях се. На единадесет години все още имахме време и това да ни се случи.
- Сега, като го казваш, може точно това да стане. Изобщо няма да поглеждам когото ти си харесаш, да знаеш! - закани се приятелката ми.
- Не говори много, че може той да хареса теб. - продължавах с пророчествата аз.
- Не те чувам, не те чувам ... – запуши си ушите Деси. – Кажи по-добре какво по- интересно да правим днес. Напоследък ми е скучно.
- Скучно ти е с мен? Това е нещо ново. Да помисля ... Ето ти идея. Какво ще кажеш да се разходим с колелетата до някое съседно село? Не сме го правили отдавна, май от пролетната ваканция.
- Ехааа, ще пътешестваме отново! Съгласна съм. Ще издебнем мама да отиде да нахрани животните, ще се промъкнем до хладилника, ще си откраднем нещица оттам за сандвичи, ще се запасим и с вода, и voalб! Деси и Били отново на път! - въодушевлението ѝ от идеята ми зарази и мен. Речено - сторено. След по-малко от половин час всичко се случи по план и двете летяхме, на по две колела, устремени към ново приключение. Движехме се успоредно на реката, една зад друга, подминавайки дървета, храсти и изскачащи тук-там зайци. Имахме късмет, че възрастните все още спяха и нямаше никакво движение. Междуселските пътища не са много натоварени, но все пак е по-добре никой да не се появява в такива моменти. Освен всичко друго, винаги можеше да се случи да се разминем с някой познат. Тогава - адиос, пътешествие! Спирахме от време на време, за да пием вода, защото колкото повече часовете напредваха, толкова по-горещо ставаше. Дърветата ни пазеха сянка, но си щадяхме силите. Пеехме си и разни любими песни, смеехме се на някакви измишльотини, които си разказвахме. След първото село, на около пет километра от града, седнали под сянката на едно голямо дърво, хапвахме сандвичите си и се наслаждавахме на природата и спокойствието.
- Знаеш ли какво си мисля? Не, не знаеш. - дяволито ме погледна Деси. - Така и така сме тръгнали, защо да не отидем на баба на гости, за обяд? Вероятно имаме още толкова път.
- Идеята ти не е лоша - веднага се съгласих аз. - Там ще съберем сили за връщането, а и разходката ни ще е по-дълга. Хайде, чакат ни баирчета до вашето село.
Развълнувани, потни, уморени и доволни, в най-голямата жега се озовахме в къщата на бабата на Деси. Помня, че карахме все по един и същи път, докато видяхме табелката на селото. Дори за миг не си помислихме, че може да се озовем не където трябва. Отворихме портата и видяхме баба Митка да мие съдове на външната мивка.
- Въх, леле! Откъде идвате, бре, момичета? - завайка се тя, но и се зарадва, че ни вижда. - Деси, майка ти ли ви докара?
- Здравей, бабче! - втурна се в прегръдките ѝ Деси. - Не, самички дойдохме, с колелетата.
- Леле, Божке! Как така? Как стигнахте сами до тук? Вашите знаят ли? Добре ли сте, всичко наред ли е?
- Добре сме, бабо, добре сме, спокойно. - засмя се умореното ми другарче. - Моля те, не казвай на мама. Ние ще те видим, ще си починем, ще хапнем, ако ни дадеш, и ще се върнем обратно.
- Да не съм чула! Ще си починете, сготвила съм леща и ще ядете, но никакво връщане обратно! По-късно ще се обадя у вас, че ще спите при мен. Не ми се мисли какво ви чака ... Били, ела седни, моето момиче. Ти поне каза ли на майка си къде отиваш?
- Не, бабо Митке. Мама знае, че си играя с внучка ти, но не знае къде сме. - погледнах засрамено камъчетата до мивката аз.
- Добре, че не е жив дядо ви Петко, той щеше да ви даде една разходка и едни колелета! Калпазанки!
Изтърпяхме вайкането и мърморенето на баба Митка докато обядвахме. Вместо на следобеден сън, обаче, се отдадохме на разглеждане на вехтории на тавана. Открихме играчки на майката и вуйчото на Деси, техни детски снимки, стари списания и пълни със спомени тетрадки. Четяхме, смеехме се и се оглеждахме постоянно за щъкащи мишки. За щастие, не ни навести нито една. Когато напълнихме стомасите си и със сочна диня, а слънцето вече не печеше така силно, реших, че искам да си отида у дома. Не знам защо, но не исках да остана да спя там. Баба Митка не ме пусна да тръгна отново с колелото, че и сама, и Деси ме изпрати до спирката на автобуса за града.
Пътьом минахме покрай детския дом, намиращ се накрая на селото. Залепихме се за оградата, любопитни да видим как живеят децата там. Не видяхме нито едно. Доста тихо ни се стори, но решихме, че не са станали от следобедният си сън. Появи се една леличка и ни попита какво искаме, дали търсим някого. Сконфузени само я попитахме за малчуганите. “На лагер са, на море“ - успокои ни тя. Тръгнахме си умислени, дали всички болни деца могат да плуват в морето... Говорехме си тихичко, когато чухме пляс-пляс. Приближихме дерето и какво да видим - момче на нашата възраст, в инвалидна количка, хвърля камъчета във водата.
- Ти защо не си на море? - попитах заинтригувана.
- Така, като ме гледаш, дали ще ме заведат мен на лагер? - пронизаха ме тъжните очи на момчето.
- Ами, аз ... Не помислих. Извинявай!
- Добре. Вие двете бихте ли си играли с мен? Единственият ми приятел се пече на плажа, а аз съм тук самичък.
- На какво ще играем? - попитахме двете в хор.
Пропуснах си автобуса, но докато дойде следващият с Деси и новия ни приятел - Веско, се поизцапахме лудувайки край дерето. Той ни разказа интересни, тъжни и забавни случки, за живота в дома. Смяхме се, поплакахме заедно и дойде време да ги оставя да продължат игрите без мен.
- Дано се прибереш преди моята майка да се е обадила на твоята! - пожела ми Деси. - И запомни! Автобусът за нашия град идва от главното шосе,а другият от горския път! Да не ги объркаш, че каквато си разсеяна! ...
Успокоих най-добрата ми приятелка, че ще внимавам и скоро се отпуснах блажено на седалката в автобуса. Умората най-накрая си каза думата и полюшвана от движението, заспах.
Винаги съм си мислила, че при първото си пътуване сама ще се страхувам. Нищо такова. Не чувах нито разговорите в автобуса, нито се събудих от любопитство да видя откъде минаваме. Отворих очи, както ми се стори доста скоро, чак когато автобусът спря. Погледнах през прозореца и смаяна установих, че не виждам нищо познато. Когато и последният човек слезе, шофьорът ми каза, че това е последната спирка, да не се мотая.
- Ама, аз съм за Бяла! - учудих се, че той не знае този важен факт.
- Момиченце, каза ми, че си за последната спирка, ето я. Тук е Борово, не Бяла.
- Не можете ли да ме закарате до моя град?
- Не мога, работното ми време свърши. Ей там е гарата. Хвани си влака и се прибери у вас.
- Добре, чичко, благодаря.
Не знам защо бях толкова учтива, като не му бях изобщо благодарна, че ме остави на това непознато място, съвсем сама. Слязох от автобуса и тръгнах към гарата. По пътя си пребърках джобовете и установих, че нямам нито стотинка. Баба Митка ми даде за билет за автобус, не за влак от незнайни гари. В чакалнята нямаше никого, но поне мила жена на гишето ми обясни, че влак в моята посока има след час и ще са ми необходими 85 стотинки за билет. Тръгнах накъдето ми видят очите, наистина не знаех до къде искам да стигна. Вървях си безцелно, разглеждах наоколо и само се чудех откъде да намеря парички. Усетих се, че излизам извън града, но не се уплаших, дори си помислих, че съм тръгнала в правилната посока, когато видях нещо като фабрика, с голям двор и будка за пазачи отпред. Затичах се натам. Отвътре излязоха двама чичковци и усмихнато ме попитаха какво или кого търся.
- Извинете, можете ли да ми услужите с 85 стотинки, за да се прибера с влака у дома? - с надежда попитах аз.
Бяха така добри да не ми убият надеждата и по-възрастният каза да се пазя, и ако има нещо да се върна при тях. Изминах целият път до гарата, окрилена. Когато стигнах до там, обаче, за първи път през този ден, се уплаших. “Ами, ако подмина нашата гара и стигна до Горна Оряховица, как ще се оправя тогава?!” Мисълта и за наближаващата нощ изобщо не ми помогна. Върнах се при добрите чичковци, както се оказа от Асфалтовата база, обясних им опасенията си, те се съгласиха с мен и помолих да се обадя по телефона у дома.
- Ало, мамо, аз съм! - зачуруликах невинно щом чух най-любимият глас.
- Били, миличка, ще останеш да спиш у Деси ли?
- Не, не съм у тях.
- Така ли? А откъде ми се обаждаш?
- Ами, аз съм в Борово! - започнах да мънкам.
- Моля?! Къде си? Какво правиш чак там?- усещах паниката в гласа на мама.
- С едни чичковци съм ... Те ми дадоха стотинки и ...
- Какво? Дай ми някой от тях!
Подадох слушалката на възрастния чичко. Чух го как успокои мама, а после ми съобщи, че тя е заръчала да отида на гарата и да я чакам на пейка там. Да не мърдам от пейката, казала! Тъй като малко се движих в последните часове, изминах отново пътя до заветната гара. Наистина седнах на една пейка и не мръднах. Но не чаках дълго. Майка ми се появи след минути и за първи път в живота си помислих, че ще ми зачерви дупето от бой щом се приберем, толкова ядосана ми се стори. Ядосана си беше, спор няма, но вместо бой получих наказание, което запомних завинаги.
- Това, че баща ти работи в чужбина, не означава, че си свободна да ме подлудиш! Чудя се, как още не съм побеляла от твоите щуротии! Дано брат ти да не взема пример от теб! Сега не искам никакви оправдания. Прибираме се и си лягаш. Никаква вечеря и никаква телевизия! Хукнала нашата да опознава света! Сама!
- Не бях сама, а с Деси. И, мамо, Катани ...
- Никакъв Катани и никакъв “Октопод” една седмица! Да видя ще бягаш ли пак...
- Не съм бягала, обърках автобуса ...
- Без обяснения, казах! Искам тишина, да се успокоя. - мама се успокои, но чак след няколко дни. Чух я една сутрин как през смях разказва историята на една съседка.
Отново летях по магистралата, но вече с Деси. По пътя към вилата ми тя изчете историята, която така добре помни.
- Не съм учудена, че с такива неща си запълваш времето докато ме чакаш. - засмя се приятелката ми. - Имаш късмет с майка си, знаеш. Помниш ли баща ми как ме ошамари на другият ден. Едва ме дочака да се прибера ...
- Помня. - отвърнах с тъга. - Той развали цялата веселба.
- Както и много други. Ще разкажеш ли на хората за лагера? А за второто ни самостоятелно пътешествие?
- Всичко ще разкажа, щом и ти си съгласна. - обещах аз. – Хайде, слизай. Любимата ти пиня колада и басейнът те очакват.
14.07.2022, Тенерифе, Ким Джаксън
