Приятелите постоянно ми повтарят, че един ден този начин на живот ще ми омръзне, че ще поискам една жена да остане, че ще мечтая къщата ми да се превърне в дом, че ще искам да чувам детски смях. Само някои от тях знаят, че имаше едно много кратко време, в което моят свят беше погълнат от едни изплашени, дълбоки, кафяви очи. Знаят, че тогава исках да бъда различен, даващ, грижовен и обичащ. Знаят, че желанието ми не беше достатъчно за да поиска и тя да остане. Моята сила не можа да се влее е нейната изстрадала душа. Моята грижа не излекува раните ѝ. Моята любов не я накара да обикне живота. Как тогава да вярвам, че за друга ще бъда всичко? Как да поискам друга да бъде всичко за мен? По-добре ми е така. Нека ме мислят за суров и студен. Нека вярват, че нямам душа, че чувствата са ми нещо далечно. Нека вярват, че само физическата наслада ми е важна. А аз, в тишината на нощта, ще си припомням, че имаше момент в моят живот, когато бях един по-добър мъж.

                                     ****

Тогава бях млад, зелен и с много буен нрав. Вършех щуротия след щуротия и сериозен ме виждаха само в съдебната зала, където печелех първите си дела и се чувствах все по-горд с успехите си. Колкото повече лоши индивиди вкарвах зад решетките, толкова повече растеше самочувствието ми. Още тогава най-удоволетворен се чувствах след поредния насилник когото пращах задълго на топло. Благодарността в очите на дълго малтретирана жена, топлата прегръдка на изстрадало от много побоища дете ми вдъхваха кураж и превръщаха работата ми в благородна мисия. Още в онези години за мен любовта си беше развлечение и с нея се разтоварвах от тежките професионални дни. Всяка нощ с различна любов. Както вечер тичах за здраве, така сутрин бягах от даване на обещания и надежди. В онези години прага на дома ми прекрачиха на излизане много тъжни, момичешки очи. Избягвах да мисля за тях.

Съдбата, обаче, ми беше приготвила една специална среща. Няма да кажа, че беше случайна, защото не вярвам в случайности. В онази хладна, ноемврийска вечер някакво странно усещане ме беше обзело и нямах голямо желание за редовният си крос при залез. Ръмящият дъжд понамаля и реших, че не искам да пропусна да изпратя и този ден подобаващо. Не е редно да си нарушавам създадената от месеци рутина заради някакво си усещане. Сложих си горнището на спортният екип с качулката, слушалките в ушите и след минути тичах по пътеката към плажа, който пустееше както никога преди. Всяка вечер се разминавах с други тичащи, разхождащи се влюбени и вече бях свикнал с хорското присъствие наоколо. Нещо различно витаеше във въздуха в онази вечер и то не беше само смесеният мирис на дъжд и море. Самият аз бях напрегнат и не разбирах защо. Когато от няколко минути вече босите ми крака потъваха в мокрият пясък мярнах в близост до разбиващите се вълни разхвърляни дрехи. Приближих се изпълнен с любопитство и разбрах, че дрехите са женски и образуваха пътечка. А тази своебразна пътечка завършваше в морето. Вълните тъкмо прегръщаха една бяла тениска и се опитваха да я отнесат надалеч. Незнайно защо светкавично събрах един пуловер, един панталон, едни чорапи, грабнах и чакащите наблизо обувки. Свих ги на топка и ги оставих на пясъка, по-далечко от водата. В този момент с периферното си зрение улових една показваща се над вълните и изчезваща отново под тях ръка. Нямах време дори за светкавични мисли. Събух си маратонките, захвърлих слушалките с малкият дискмен и горнището си до тях и след кратък спринт се озовах в ледените обятия на Черно море. За кратко дъхът ми спря, но бързо се окопитих и заплувах колкото сили имах без да изпускам от поглед все по-малко подаващата се ръка. Стигнах до нея секунда преди и пръстите ѝ тотално да изчезнат в дълбините на морето. Издърпах малкото телце нагоре, прегърнах го така, че главата му да е на рамото ми и заплувах по гръб, доколкото можех, към брега. Вече на твърда земя не се наложи да приложа уменията си по оказване на първа помощ, защото тя се закашля, изплю обилно количество вода и скоро дойде на себе си. Загърнах я с горнището си, подадох ѝ мокрите дрехи и обувки - мои и нейни, както и дискмена ми, и я понесох на ръце към дома си. Бях благодарен, че дъждът беше спрял, и че не живеех далеч от брега. Никой от нас не промълви и дума, докато не се озовахме на килима пред камината ми. Тогава едни големи, кафяви като на сърна очи ме погледнаха боязливо и с тих гласец момичето промълви: „Не знам откъде се взе и защо ме спаси, но много ти благодаря!“. Сложих показалец на устните ѝ, смъкнах от нея горнището на екипа си, завих я с едно одеало, сложих вода в чайника и докато той си вършеше прилежно задачата, аз се насладих на един горещ душ. Връщайки се след минути в хола заварих моята гостенка в същата поза, зареяла поглед в бумтящият огън. Сякаш не ме забеляза когато минах покрай нея. Чак когато сложих няколко дърва в камината, се размърда. Попитах я дали иска първо да пием чай или да се изкъпе, и тя свенливо ми каза, че си мечтае за душ, но няма с какво да се преоблече. Усмихнах се, взех я за втори път на ръце и я занесох в банята. Успокоих я, че докато се къпе бельото ѝ ще изсъхне, а после ще ѝ дам една голяма, моя пижама. Бегла усмивка озари лицето ѝ.

В следващите часове изживях най-странната и спокойна нощ в живота си. Сгрявани от огъня и горещият чай с коняк, мълчаливо споделяхме присъствието си. Единствените думи, които си разменихме бяха:

-       Здравей и добре дошла в моят дом. Аз съм Димо. Адвокат Димо Белев. Приятно ми е. Чувствай се спокойна и като у дома си.

-        Аз съм Таня. Просто Таня. Приятно ми е и на мен. Хубаво е да те спаси важен човек.

Не вярвах, че ще ми се случи, но спах блажено цяла нощ, пред камината и със сгушена в обятията ми жена. Когато на разсъмване отворих очи и видях черната ѝ, къдрава коса, разпиляна по рамото ми, вместо раздразнение изпитах странно, приятно чувство. Измъкнах се тихомълком и след около час се върнах с приготвена от мен закуска. Не поднесена в леглото, а на пода. Учудването на гостенката ми, когато се събуди, мога да опиша само с искрите в очите на дете, когато види дълго чакана играчка. Докато се разсънвахме и се наслаждавахме на кулинарните ми умения, които не знаех, че притежавам, разговорът ни потръгна. След обичайните въпроси и отговори при запознанство, тя се отпусна и ми довери историята си. Няма как да забравя този разказ, защото остави трайна следа в душата и живота ми.

- Вероятно търсиш начин да ме попиташ защо снощи исках да изчезна в морето? Не е лесно да ти споделя, но ще го направя. Ти ми спаси живота и ти дължа поне това. Да знаеш защо. От години единственото ми желание е да ме няма, да приключа с цялата агония на съществуването си. Не, недей. Не казвай нищо. Чуй ме първо, тогава пак ме уверявай колко прекрасен може да бъде животът. Може пък да ти повярвам, но по-вероятно не.

Бях хлапе на шест години когато мама се разболя от рак. Много я тормози гадината! Цели две години изкара по болници и на леглото вкъщи след курсовете химиотерапия. На тази крехка възраст се превърнах в домакиня и майка на малкото ми братче, което беше много ревливо бебе. Готвех, чистех, гледах детето, отмених мама във всичко. Бащата на брат ми, моят пастрок, носеше парите. Поне до известно време, защото колкото повече мама се влошаваше, толкова повече той се влюбваше в чашката и изпиваше припечеленото. Започна да го дразни всичко, което правя или не правя. Не харесваше манджите, крещеше ми да трия праха или да гладя по-добре, обиждаше ме, защото не съм можела да укротя едно бебе и какво ли не. Започна и да ме бие, за щяло и нещяло. Никога в присъствието на мама, обаче. Тя така и нищо не разбра. Когато мама почина, нямах време за сълзи и страдание. Нямах и минута покой вкъщи. Не знам откъде намирах сили да ходя на училище, но не пренебрегвах уроците и домашните си. Нещо ми подсказваше, че учителките не бива да узнаят истинската ситуация в семейството ми. Знаеха за мама, но си позволих да ги излъжа, че баба идва да ни помага. Всъщност, оставях бебето при една съседка докато вървяха учебните часове. На четиридесетият ден от смъртта на мама се разделих завинаги и с братчето ми. Баща му го занесе в детски дом и узнах за това когато се прибрах от училище. Заплаши ме, че ако ме види да плача за него или изобщо някога спомена името му, ще ме пребие от бой. Даде ми да разбера, че трябва да продължа все така да се грижа за дома ни и за него. След още четиридесет дни научих какво означава напълно да заместя мама.

Да, точно това, което си мислиш се случи. Беше август, въздухът ухаеше на розите, които растяха в градината ни. Луната надничаше през прозореца на стаята ми, а аз спях спокойно, защото бях сама. Оказа се последната нощ, в която се наслаждавах на спокойствие и дълбок сън. Не помня да съм сънувала нещо, нито да съм имала предчувствия. Казвам го, защото преди и след тази нощ често ми се случваше да сънувам един и същ кошмар, в който виждах как държа в ръцете си голям нож, целият в кръв. Събуждах се обляна в пот, но свързвах кръвта от съня единствено с научаването на някаква истина, на някаква тайна. Така поне ми казваха съновниците. Онази  спокойна нощ завърши с отрезвително утро. С гръм и трясък бях изтръгната от безгрижният свят на Морфей, за да се запозная с нови ужаси от реалността. Събудих се усещайки как се вдига нагоре нощничката ми. Преди още да си отворя очите усетих груба ръка да шари по бедрото ми. Извиках уплашено, но друга голяма ръка ми запуши устата и познат, страховит глас ми каза: „Стой мирна, моето момиченце! Не викай и не шавай! Само да посмееш да гъкнеш или да се опиташ да се измъкнеш, за секунди ще те удуша! Ясен ли съм?! Това телце е мое, ти си моя! Нормално е щом правиш всичко вкъщи, а аз те храня, да бъдеш и моя жена! Бъди послушна, пази това в тайна и ще си живеем добре! Хайде, прави се на заспала!“.

Ужас обзе цялото ми същество. И не ме напусна в следващите дванадесет години. До снощи. Почти всяка нощ, понякога на разсъмване, се преструвах на заспала, плачейки безгласно, а той ми причиняваше всички гадости, които минаваха през пияната му глава, повтаряйки ми същите думи от първата сутрин. Понякога беше трезвен, но не по-малко жесток с мен. Преди да ми дойде първият цикъл, малко преди да навърша единадесет години, използваше само ръцете си за да ме опознава и ме караше да върша гнусни неща, за които ти като мъж се досещаш. Стигнах до там, че да искам да се върне този начален период, защото всичко, което изживях в последните девет години мога да опиша само с думата ад. Деветте кръга на ада. Всичките ги опознах. Всъщност вече не вярвам, че има рай, където и да било. Поне за мен. След като ми отне девствеността ме спря от училище под предлог, че нямаме пари. Нямах и приятели. Общувах единствено с него, ако това може да се нарече общуване, и разменяхме по няколко думи със съседката, на която преди оставях братчето си, и с продавачката от кварталният магазин. Понякога си мислех, че те се досещат какво ми се случва, но ги е страх да се намесят. Може и така да е. Бях тиха, срамежлива, почти не говорех, вкъщи идваха само негови приятели, все на някого би трябвало да е направило впечатление това. Въпреки пиянските запои Иван Грозни, както го наричам, се стараеше да не вдигаме врява, за да не викне някой съсед полицията. Всичките гуляи минаваха под негов контрол и всички зверства в максимална дискретност. Около година денем му бях прислужница, а нощем сексуална играчка. Дори ме наричаше “моята кукличка”.

Една нощ се хвана на бас с приятел, че може да му предостави удоволствие каквото не е и сънувал. Спечели парите от баса и не спря да се хили. Така започна „бизнеса“ с извратените си дружки. Продължих да съм кукличка, но не само в неговите ръце. Колкото по- мълчалива и изпълнителна бях, толкова повече той печелеше. Имаше периоди на ревност, когато бях само негова. В един такъв период забременях. Разбрах го когато три месеца поред нямах цикъл. На лекар ме заведе за да се убеди, че е вярно, и се направи на ядосан пред гинеколога, че толкова малка съм си намерила гадже и съм спала с него. Нямало да ми позволи да направя аборт, защото се страхувал, че няма да го преживея. Насаме ми каза, че иска дъщеря, която да прилича на мен. Знаех, че той е бащата, защото останалите използваха предпазни средства по негова заповед. Самата аз бях дете и не можех да се зарадвам, че ще имам бебе. А пък и ме тормозеше мисълта, че ще е от такъв звяр. Благодарение на малкото човече в мен имах няколко месеца покой. Нито ме биеше, нито ме докосваше по друг начин. Казваше, че му трябвало здраво дете. Когато разбрах, че желанието му ще се изпълни и ще имам момиченце, исках да я нарека Надежда. Грозни, обаче, категорично заяви: „Ще я кръстим на мен. Мисли име с моята буква.“

Така, само на четиринадесет години, родих моята прекрасна Ина. Тя внесе светлина и сила в живота ми. Въпреки, че баща ѝ продължи да ме изтезава, да изкарва понякога пари от мен, да трови дните и нощите ми с капризи, побоища, конрол и всякакви ужаси в леглото, аз вече имах причина да посрещам слънцето. Казах си, че докато Ина поотрасне ще търпя всичко, за да има тя дом и майчина любов. Вероятно когато ме извади от морето си забелязал раните и синините по тялото ми. Повечето са от два дни. Имахме бурен скандал с Грозни. През смях ми заяви, че дъщеря ни вече е на шест години и ѝ е време да отменя майка си. Чудел се дали тя да не започне да учи с него тънкостите на занаята по-рано, отколкото започнах аз. За първи път се противопоставих, развиках се, че няма да позволя да почерни живота на детето ми! „Ще видим тази работа!“, изкрещя той и ме смаза от бой! Когато излезе да потуши гнева си с някоя бутилка в някой бар, събрах набързо един сак с дрехи и играчки на малката, пъхнах в джоба си документи и малко събрани пари и изчезнах с нея в нощта. Успях да хвана последният автобус за град, който е на час път от нашия. Там живее приятелка на мама. Още докато бях бременна открих телефона ѝ в едно старо тефтерче. Свързах се с нея и ѝ разказах историята за гаджето, което ме е зарязало бременна и тя се отзова на молбата да ми помогне, ако един ден се озова в безизходица, когато и да се случи това. Явно този ден беше настъпил. Озовахме се пред къщата на леля Поли посреднощ, но тя ни посрещна с радост. За първи път ядох нещо сготвено от някой друг и без да бързам, без притеснение, че чинията ми ще полети към пода или стената. За първи път някой ми се усмихваше, вместо да ми крещи. За първи път от толкова много време спах сама в леглото и пак сама се събудих сутринта. Леля Поли не ме разпитва нищо. Сама ѝ споделих част от историята. Казах ѝ, че пастрокът ми ме бие, че нямам пари, че нямам къде да отида. Съгласи се да гледа Ина докато си стъпя на краката, да намеря квартира и работа. Каза, че можем да останем колкото време си искаме. Следобяд приспах Ина и казах на приятелката на мама, че трябва да свърша някои неща и до няколко дни ще се върна, но искам момиченцето ми да е в безопасност. Написах едно дълго писмо, което ѝ дадох с молба да го предаде на малката когато стане колкото мен - на двадесет години, ако мен ме няма тогава. Леля Поли прояви разбиране и не ме подложи на разпит. Дойдох тук, на любимия си плаж. Исках да се сбогувам със света по залез и морето да бъде мой последен дом. Отпуснах се на пясъка и се разридах. Плачех от болка, но и от облекчение. Плачех от мъка по пропиляното си детство, по изгубената си младост, но и от радост, че дъщеря ми няма да живее в същия ад. Плачех, самосъжалявайки се. Плачех спомняйки си. Плачех и исках да измия цялото страдание от тялото и душата си. Плачех и се молех да ми бъде простен последният грях, който щях да извърша по собствен избор. Небето заплака заедно с мен, сълзите ми се сляха с дъжда и усетих, че е дошъл часът на раздялата. Следващото, което помня, си ти. Първият мъж в живота ми от когото не се страхувам. Първият, пред когото говоря толкова откровено за себе си. Не знам какво ще се случи сега, когато вече знаеш истината за гостенката си, чийто живот незнайно защо спаси, но знам, че не искам да разбърквам твоя и да ти предавам от моята горчилка. Виждам, че светът ти е различен, светъл и подреден, не искам да го помрачавам.

-       Нищо не помрачаваш, напротив, внасяш нов живот в тази къща. - успях да промълвя аз, опитвайки се да прикрия от Таня колко съм разтърсен от историята ѝ.

В следващите месеци ѝ дадох уюта и спокойствието, от които се нуждаеше. Тя не искаше да се намесвам, въпреки, че я уверявах, че в професията си постоянно попадам на подобни на нейният случай и искам да ѝ помогна с каквото мога. Разсейвах я всякак. Водех я по заведения, в мола, на кино и театър, на разходки с колата до съседни градове и красиви, исторически места. Исках да усети хубавата страна на живота, да изпита всичко неизживяно до този момент. Казваше, че единственото ѝ спасение било тайното четене на книги, с които се сдобивала от библиотеката, и в чийто свят се криела в часовете, в които оставала сама. Личната ми библиотека беше на нейно разположение и вече нямаше нужда да се крие когато чете. Веднъж взе книга от най- горният рафт, трескаво я погали и се разплака. Оставих я да се успокои преди да я попитам защо се разстрои така.

-        “Без дом“ е любимата ми книга.- хлипайки ми отговори Таня. – Препрочитала съм я безброй пъти и никога не мога да си контролирам сълзите. Една вечер Грозни си дойде много пиян и ме хвана да я чета. Грабна книгата и я разкъса на хиляди парченца. Нямало да му се правя на учена и важна. Събирах тайно стотинки, когато ме пратеше на пазар, за да купя нов екземпляр и да я върна в библиотеката.

-       Тази книга вече е твоя, Таня.- казах с усмивка. – Никой, никога няма да я докосне.

Не знам на какво точно се дължеше, но приятелството и близостта между нас се появиха още в първият ден. Имах усещане, че винаги е била до мен. В първият месец дори и не намеквах за интимност, защото усещах сковаността и напрежението ѝ дори когато я докосвах по рамото в опит да я окуража за нещо. Времето си свърши своето и нещата се получиха спонтанно и прекрасно. Всеки ден ѝ давах простор, правех ѝ всякакви приятни изненади и се опитвах да бъда за нея доброто, от което се нуждаеше. Често ходеше при леля Поли и дъщеричката си, винаги сама. Отначало не искаше да приеме средствата, които давах за отглеждането на Ина, но постепенно я убедих, че щом са част от живота ми, значи детето е и моя грижа. Харесваше ми да виждам пламъка в очите ѝ и усмивката, когато се връщаше от тези посещения.

Една сутрин, събуждайки се много рано, импулсивно извадих личната карта на Таня от чантата ѝ. Там видях не само, че фамилията ѝ е Харизанова, но научих и адреса, на който е живяла. Никога не узна за това мое воайорство, нито че скоро след това се озовах пред дома ѝ, лице в лице с Иван Грозни. Заварих го в нормалното му, пияно състояние. По обяд. Казах му, че съм адвокат, че мога да го съсипя, ако си позволи да потърси Таня и детето ѝ. Не му казах името си, да не му щукне да я търси при мен. Изхили се нагло и се разкрещя: „Хей, борсук, няма да ми казваш какво да правя! Таня вече не ми трябва, одъртя! Малката, обаче, ще я открия и ти не можеш да ми по... “ Не можа да довърши, защото получи юмрук в лицето! Не изтрезня нито от него, нито виждайки шурналата си от носа кръв. Предупредих го, че това е най- малкото, което ще му се случи, ако направи опит да търси дъщеря си и си тръгнах.

Последващите събития се развиха с шеметна скорост. Таня се върна след седмица от поредното си посещение при леля Поли разплакана и стресирана. Задъхано и накъсано ми разказа, че леля ѝ се обадила през деня да отиде веднага. Пристигайки научила, че сутринта Иван Грозни се появил неочаквано пред дома на леля Поли. Тя го познала когато погледнала през шпионката. Докато звънял непрестанно и думкал по вратата на къщата, тя скрила Ина в гаража. Убедила момиченцето да не издава и звук, каквото и да се случва, и я заключила там. Тогава отворила на настоятелният, неканен гостенин. Той само крещял като луд, че това е последното място, защото обиколил всички роднини и приятелки на жена си, и е убеден, че неговите момичета са в този дом. Нямало да си тръгне без Ина. Леля Поли нямало какво да стори и го оставила да се убеди, че е сама. Грозни не просто обиколил всички стаи, отворил всеки гардероб и надникнал под всяко легло, ами обърнал всичко наопаки. Без срам и свян хвърлял всички вещи, които му попаднели, а когато видял детските дрешки и играчки яростно започнал да ги чупи и къса, крещейки, че го лъжат. Изпадналата в отчаяние и шок жена взела телефона и му казала, че набира полицията. Тогава той изсумтял, че това няма да свърши тук и сега, че ще се върне и ще вземе онова, което е негово. И си заминал, така както и дошъл, с гръм и трясък.

Когато се отзовала на обаждането на леля си, Таня заварила полицията в къщата. Наложило се да обясни защо този мъж я търси и руши чужда собственост. Тогава и леля Поли разбрала кой всъщност е бащата на Ина. Обещали на полицаите, че на следващата сутрин ще отидат в участъка да дадат писмени показания и жалба срещу натрапника. Таня настояла да не правят това веднага, първо да се успокоят. Насаме разказала цялата истина на жената, която ѝ помогнала толкова много, успокоила ги двете с Ина, казала, че трябва да се види с мен и ще се върне на следващият ден, за да отидат в полицията.

Доста дълго през тази нощ успокоявах Таня и я уверявах, че ще направя всичко възможно да помогна изродът, наречен баща на детето ѝ, да си получи заслуженото. Сега вече имахме реална причина да го вкараме зад решетките. Бях готов за най- важното дело в живота си. Убеден бях в успеха. Нямах търпение този ужас да остане зад гърба ни. Таня много плака и не спря да ми се моли, ако се случи нещо с нея да не изоставям Ина. Обещах ѝ, няколко пъти, че никога няма да ги изоставя. Опитах се да я успокоя, че нищо лошо няма да се случи, с нито една от двете.

На следващият ден трябваше да стана много рано. Разбрахме се когато приключа с настоящото си дело, да я закарам до града на леля Поли. Не знам как успях да се държа професионално в съдебната зала, да говоря за събития различни от тези, които ме вълнуваха всъщност и да защитавам хора, които можеше да защити някой мой колега, а аз да се заема с по-важните за мен същества. Когато приключих исках по- скоро да се прибера, карах като луд по улиците към дома си. Натисках нервно клаксона и се държах сякаш бързам да потуша пожар. Влетях през входната врата, викнах на Таня, че съм си вкъщи, и ако е готова, да тръгваме. Не получих отговор. Викнах още няколко пъти, но отново напразно. Потърсих я във всяка стая - нямаше и следа от нея. Всичките ѝ дрехи бяха в гардероба, „Без дом” си стоеше на лавицата, всичко светеше от чистота и наоколо цареше странна тишина. Не ми се случва често, но тогава се уплаших. Не разбирах защо и къде е заминала не само без мен, но и без дъщеря си, както разбрах от леля Поли, защо телефона ѝ е изключен и какво се обърка? Когато влязох за пореден път в спалнята забелязах бял плик на нейното шкафче. Когато го разкъсах пред мен се появиха букви, образуващи думите, от които най- много се страхувах: „Мили ми Димо, съжалявам много за неблагодарността, която ще проявя към теб, но чувствам, че това е най-правилното, което мога да сторя. Иван Грозни не бива повече да стъпва по тази Земя, не бива да разрушава ничий живот! Знам, че си готов на всичко и си способен да го вкараш зад решетките, но на мен това не ми е достатъчно. Не искам да треперя за бъдещето на моето слънчице. Поверявам Ина на твоите грижи, защото знам, че ще бъдеш с нея толкова добър, колкото беше с мен. Душата ми ще ти е вечно признателна, за всичко! След детето ми, ти си най-хубавото нещо в моя кратък и безсмислен живот! Моля те, прости ми! Ще те намеря в друго време, обещавам! С цялата ми любов: твоя завинаги Таня“.

Седях на леглото в ступор няколко минути. Не знаех какво да мисля, какво да правя, къде да отида, на кого да се обадя. Като в унес се качих в колата и скоро се усетих, че пътувам към дома, в който беше израснала и страдала толкова много милата ми Таня. Там никой не ми отвори дълго време. Обиколих цялата къща, опитах да надникна през прозорците, но нищо не видях, нищо не чух. Обадих се в полицията. Чух виещите сирени много скоро след това. Когато и при настоятелното звънене на полицаите никой не отвори, те разбиха вратата. Влязох в жилището с тях. Натъкнахме се на най-ужасната картина, която някога бях виждал! Финалната сцена от трагедията, разиграла се в хола, ще бъде винаги пред очите ми, независимо дали искам или не. Таня лежеше на пода, до дивана. Изглеждаше дълбоко заспала, с тъжна усмивка на лицето. А стърчащата от корема ѝ дръжка показваше причината за плувналият в кръв мокет. Моето слънчево момиче си беше отишло така, както беше живяло - в мъки и самота. Не можах да бъда до нея, не можах да я защитя, не можах да държа ръката ѝ, когато най- много съм ѝ бил нужен. Видях и Грозни, строполен по очи в един фотьол, с разперени ръце и крака на пода. Целият фотьол и килима около него бяха променили реалните си цветове в червено. Не изпитах срам, че се зарадвах на смъртта му, но съзнанието ми отказваше да приеме, че Таня е имала сили да я причини. Отмъстила за болката си, предпазила детето си, но погубила и душата си. Можех само да гадая дали е искала да се случи точно така или нещата са се развили спонтанно, след развихрил се скандал. Полицаите направиха оглед и всичко, както си му е реда, телата бяха откарани в моргата, аз разказах всичко, което знам и след дни разследването приключи. Установени бяха пресни синини от побой върху тялото на Таня, както и счупени ребра. Под ноктите ѝ имаше миниатюрни парченца от кожата на пастрока, а неговото лице и гърди бяха изподрани. По дръжката на окървавеният нож беше установено наличието само на отпечатъци от ръката на Таня. Предполага се, че след като я е пребил, Иван Грозни се е опитал да я изнасили за пореден път, но моето смело момиче е намерило начин да се защити. За това на пода, до фотьойла, лежаха няколко големи парчета от счупен, керамичен пепелник. А на дясното слепоочие на насилника беше засъхнала тънка, червена струйка. Докато е лежал зашеметен по лице, Таня е изтичала до кухнята, грабнала е най-големият нож и, прерязвайки сънната му артерия, е оставила насилника да лежи по очи завинаги. Изпаднала в шок е сложила край и на собственият си живот.

С леля Поли и малката Ина се видяхме на погребението. С огромна тъга в големите, кафяви очи като на майка си, малката наблюдаваше всичко, но нямаше сила вече за сълзи. Също като Таня, на това красиво, невинно момиче му се налагаше да порасне преждевременно. Въпреки, че продължих всеки месец да превеждам средства по сметката на настойничката ѝ, никога след това не видях Ина.

Отново тичах сам. Отново голямата ми къща беше празна и тиха. Отново заключих сърцето си за любовта и сложих маската на женкар - непукист. Отново печелех дело след дело, но вече не се гордеех със себе си. Каквото и добро да сторех на някого, не усещах удовлетворение. Тежестта в гърдите ми растеше всеки ден и се опитвах да я премахна тичайки всяка вечер по плажа и отдавайки се на приключения.

                                      ****

В тази дъждовна, есенна вечер, когато се навършват четиринадесет години от смъртта на Таня, потушавайки болката си с чаша коняк, записвам историята ѝ, за да научи светът за нея. Разказвам я така, както се е запечатала в съзнанието и сърцето ми.

Слагам последната точка и прибирам страниците в пощенски плик. Тогава се звъни на входната врата. Влача се към нея без желание и обмислям как да отпратя поредната досадна, влюбена жена, която съм сигурен, че стои от външната страна, под дъжда. Отварям небрежно и изстрелвам веднага, с унил глас:

-        Не помня коя си, извини ме, но те моля да си вървиш. Не ми е нито до теб, нито до никоя.

-        Здравей. – изчуруликва едно приятно, весело гласче. – И аз не те помня, но ми казаха, че ти си Димо Белев. Приятелят на мама Таня, който я е спасил. Аз съм Ина.

В тази секунда изтрезнях. Погледнах в познатите, топли, кяфяви, усмихнати очи и в моят свят нахлу надеждата. И животът. Обещавам когато остарея да разкажа и тази история.

07.04.2022, Ким Джаксън