Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.04 20:38 - Когато любовта говори (разказ )
Автор: kim29 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 601 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 20.04 20:38

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 В онзи септемврийски ден валеше като из ведро. Мая влачеше тежкия си куфар и се опитваше да върви възможно най- бързо и вече не обръщаше внимание на мокрите кичури коса по лицето си, нито ѝ правеха впечатление многобройните локви, в които успяваше да цопне. Мислено си обеща, щом се добере до своя град, да си купи нови маратонки, по- солидни и непромокаеми. А защо не и кубинки? Нищо, че малките ѝ, слаби крака не бяха много подходящи за такива тежки обувки. Тя обичаше дъжда. Обичаше да го гледа през прозореца на своята стая, с чаша чай в ръка или да ѝ ромоли по прозореца докато чете книга. Любовта ѝ, обаче, моментално се изпаряваше докато тази благодат се сипеше безмилостно върху нея в най- неподходящите моменти. Като този. Оставаха две минути до тръгването на влака и Мая бързаше по перона, решена да се качи чак в нейният вагон. Първият, на първа класа. „Може пък да ми е на късмет този дъжд„- минаваха ѝ оптимистични мисли през главата докато изминаваше последните крачки към целта. Изведнъж покрай нея притича момче, не по- малко мокро, с голяма раница на гърба. То се спря на първото стъпало на нейният вагон и когато тя приближи протегна ръка, за да поеме куфара ѝ. С благодарност му го подаде. Момчето пъргаво вдигна и скри куфара вътре, а после протегна кавалерски ръка и на Мая. Когато и двамата бяха на сухо и топло във влака, затворили вече вратата, се чу изсвирване и след секунди бяха леко изстласкани към стената заради бавното, но сигурно потегляне.

Окопитиха се бързо и момчето предложи на Мая да занесе куфара до нейното купе, а тя не възрази. Тръгнаха по тесния коридор мълчаливо. Мая поглеждаше над вратата на всяко купе и ѝ направи впечатление, че почти няма пътници. Усмихна се, защото точно заради тишината и липсата на много хора, винаги си купуваше билет за първа класа когато пътува. Спря пред номер 7 и отвори вратата.

- О, съкилийници сме. - през смях каза момчето.
- Бъзикаш се. - не повярва Мая.
- Ей сега ще Ви предоставя доказателството, госпожице.- продължи да се смее той.
- Хайде да видим.

Влязоха вътре. Неспиращото да се смее момче качи куфара над седалката с номер 53, където каза Мая, че е мястото ѝ.

- Да разберем също, защо ти е толкова забавно.- престорено гневно го погледна тя, когато той се обърна към нея, все така усмихнат.

Без да отговори той седна на седалката отсреща, също до прозореца, отвори малкото джобче на голямата си раница и извади доказателството си оттам. Подаде ѝ го. Черно на бяло на билета пишеше, че за него е запазено място в първи вагон, седмо купе, номер 52. И докато оставяше багажа си над въпросната седалка чу тихият глас на спътницата си:

- Е, добре, понякога се случват подобни съвпадения. - Вече усмихната Мая му върна билета, съблече якето и седна на мястото си.

- Имаш ли кърпа?- попита я.
- Някъде на дъното на куфара е.
- Моята е по- достъпна, момент.

След по- малко от минута Мая изсушаваше косата си, а той гледаше в захлас как нежните ѝ ръце местеха неговата синя кърпа от кичур на кичур.

- Това ще отнеме доста време, с тази твоя дълга и къдрава коса. Докато се занимаваш... Поверявам ти скъпоценният си багаж и ей сега идвам.

Докато тя успее да каже нещо, той беше излетял през вратата нанякъде. Останала с шума на удрящите се в прозореца дъждовни капки и потракващите колела на влака, Мая продължи със сложната задача да се изсуши. Момчетата ѝ се възхищаваха на дългата, черна, къдрава коса, а момичетата, коя благородно, коя не, ѝ завиждаха. Откакто се помнеше все ѝ стигаше поне до раменете, не даваше да я подстригват по- късо. Растеше бързо и с години дължината се задържаше почти до кръстта, както беше и сега. Мая имаше причина да е много щастлива и благодарна, че е наследила прекрасната коса на своята баба. Беше привършила със задачката, когато видя усмивката на новият си познат през стъклото на вратата. Видя и двете чаши в ръцете му. Отваряйки му вратата се пошегува:

- Да не живееш само с жени, че се досещаш веднага за всичко?

- Всъщност, да. Живея само с майка ми и баба ми.- сериозно отговори той. - Ето, заповядай твоят чай каркаде. Не знам какъв обичаш и ти взех същият като моя. Дано не сбърках, Къдрокоске.

- Освен, че ми се настаняваш в купето и се грижиш за мен, явно и четеш мисли! Това е любимият ми чай. Всяка зимна вечер пия по две-три чашки каркаде.

- А, чета... Просто е най- доброто. - сложи той чашката си на плота и седна до прозореца. Мая последва примера му.

- Благодаря ти! За куфара, за кърпата, за чая и за цялото внимание! Ммм, топъл и чудесен е!- мило каза тя след първите глътки чай.

- Няма за какво да ми благодариш. Не бих могъл да постъпя иначе.- отвърна с топлота в гласа той.

Пиеха с наслада и наблюдаваха мълчаливо неспиращият пороен дъжд навън. От замъгленият прозорец не се виждаше друго, освен изливащата се от небето вода. Гледката беше колкото плашеща, толкова и успокояваща. И двамата за първи път изпитваха подобно усещане- да не им бъде неловко от мълчанието на другия. Наслаждаваха се на тишината, на топлината в малкото пространство и на взаимното си присъствие. Умората от отминаващият ден и емоциите си казаха накрая думата. Мая пусна празната чаша в кошчето, настани се по- удобно, отпусна глава на меката, червена облегалка и се унесе в сладка дрямка. След броени минути момчето извади тихо дебела, суха жилетка от раницата си и покри с нея Къдрокоска.

Час по- късно влакът спря на поредната си гара. Мая се размърда, отвори очи и най- напред видя голямата жилетка върху себе си, а след това и спокойните, сини очи на момчето, което я наблюдаваше с нежност. Странно за нея самата, но не изпита смущение от погледа му. Нито ѝ стана неудобно, че я вижда сънена и рошава. Свита на кълбо, опряла глава близо до прозореца тя се чувстваше спокойна и защитена. Както никога преди.

- Къде сме?- попита с дрезгав глас.
- Провадия.
- Мм, час от Варна и още поне два часа до Горна Оряховица. -измрънка Мая.
- Оплакваш се от дългото пътуване или от компанията?
- Струва ми се, че си просиш комплимент, но само ще кажа, че нито от едното не се оплаквам. Дори не знам как ще мръдна от седалката и топлото купе когато стигна. А ти до къде пътуваш?
- След твоята гара ме очакват още четири часа до крайната дестинация. Така, че правото да мрънкам си е мое.
- Ще си мрънкаш насаме, господин столичанин, защото аз през това време ще си чакам нов влак, за да стигна до най- прекрасният малък град.- с усмивка отвърна Мая докато се наместваше по- удобно на мястото си и се опитваше да приведе косата си в ред.
- Нали няма да ме оставиш да гадая кой е той?- престорено сърдито попита момчето.
- Ако си чувал за Уста Колю Фичето, ще се сетиш от първи опит.- предизвика го тя.
- Можеше да измислиш нещо по- сложно. Бяла е, нали?- победоносно отвърна той.

Докато Мая недоволстваше, че е познал толкова бързо, вратата се отвори и се чу гласът на кондуктора: “Карти и билети за проверка, моля!“ Двамата се надигнаха с неохота, за да извадят билетите от раниците си. Мая първо извади книга и я постави на малкия плот, а върху нея сложи едно малко, синьо, плюшено мече. Докато билетите им бяха подложени на проверка, момчето взе играчката и я заразглежда с интерес.
- Не пипай Мечо, виждам те.- каза тихичко Мая докато ѝ връщаха билета.
- Как го нарече? Мечо ли?- втренчи се слисано той в синият пухчо. - Аз съм Мечо...
- Как така си Мечо?!- слисването на Мая беше още по- голямо.
- Оставям ви да се запознавате и ви пожелавам приятен път.- прекъсна ги гласът на кондуктора. Двамата млади, до този момент непознати хора, го изпратиха любезно и продължиха с интересното си опознаване.

- Всички така ме наричат. Името ми е Метин, а ако предпочиташ- Михаил. Много ми е приятно.- подаде ѝ той ръка над тясната пътечка.
- На мен също ми е много приятно, Мая съм аз. И си нямам прякор и друго име.
- Никой, никога не те е наричал “Пчеличката Мая“?!- с голямо учудване попита Мечо.
- Да, но беше за кратко и не ми се наложи като прякор. Предполагам, че Мечо е кратката форма на името ти. А сега кое от двете ти имена е официалното?- полюбопитства тя.
- По документи съм Михаил, от преименуването насам. За всички познати съм Метин, за приятелите- Мечо. Като дете бях най- едрият в класа, така дойде и прякора ми.
- Звучи миличко. А аз много харесвам името Михаил, и ако не беше Мечо, щях да те наричам Мишо.
- Наричай ме както искаш. Имаш прекрасно име, всичко ти е простено.

Мая сведе поглед засрамена и леко се усмихна. Взе книгата си от плота, отвори на отбелязаната страница и се приготви да потъне в чудният свят между страниците ѝ, когато чу:

- "Знаете ли, винаги съм искал да мога да съчинявам или да разказвам това, което ми е в душата. Обичах да седя край огъня и да разказвам, да карам хората около мен да плачат и се смеят, да ги водя емоционално където и да е, с нещо толкова просто и естествено, каквото са думите. Обичах да разправям приказки, за да трогвам душите и да ги променям. Винаги съм искал да мога да правя това."

Онемяла, Мая се вгледа в усмихнатият си спътник. Седеше си на отсрещната седалка, спокоен и невъзмутим, светлината от прозореца се отразяваше в русата му коса, сините му очи грееха. Дори не подозираше, че за секунди докосна най- съкровените кътчета на душата ѝ, само с един- единствен цитат.

- Чел си автобиографията на Майкъл Джаксън?- невярващо го попита.
- Няколко пъти. Началото е паметно. Както и много други споделени мисли от Майкъл. Любимата ми книга на любимият ми изпълнител. Добре, че я има, да го познаваме по- добре. Виждам, че знаеш за какво говоря.
- Знам. Не само опознаваме по- добре Майкъл, чрез собствените му думи, за собственият му живот до сега, но поне аз, научавам и за други велики личности, запознавам се и с техният живот и творчество, благодарение на Краля.
- Така е. Изгледах всички филми, които намерих, с Елизабет Тейлър и София Лорен, например.
- Прочетох и автобиографиите на Лорен и Чарли Чаплин.
- Да си призная, преди не бях чувал някои от неговите любимци, като "Темптейшънс"...
- И вече обичаш Лайнъл Ричи и Даяна Рос, нали?

Малкото купе се изпълни с искреният им, задружен смях. Следващите два часа път минаха неусетно, в споделени спомени, чувства и фенски мечти. Мая въодушевено разказа за ученическите си години, когато се е влюбила в музиката на най- великият за нея изпълнител и в него самия, като човек и мъж. За трепетното събиране на материали, снимки, плакати, аудио и видеокасетки, за множеството си приятели сред почитателите на Майкъл. Разказа му за дългите нощи, в които слушайки музиката на Краля на уокмена си е писала дълги писма, споделяйки любовта си с хора, които я разбират и изпитват същото. Най- любопитен за Мечо се оказа концерта, на който Мая е имала щастието да присъства само година по- рано, в Истанбул. Раказа му с блясък в очите за големият и красив град и емоцията да дишаш един и същ въздух с Краля на поп музиката.

- Голяма си късметлийка, Къдрокоске! Изглеждаш толкова малка... Как успя да отидеш на концерта?
- Дълго увещавах нашите, но те не искаха и да чуят да се блъскам сред толкова народ и да ходя сама в друга държава. За това пропуснах първата част на турнето преди две години. Голям късмет беше, че "Dangerous" продължи, че Майкъл се върна в Истанбул точно в този момент. Вече бях навършила осемнадесет години и когато разбрах, че няма шанс нашите да спонсорират мечтаната от мен екскурзия, взех нещата в свои ръце. Поисках разрешение от баба и изтеглих всичките пари, които тя, милата, е събирала за... сватбата ми.- засмя се в края на историята си Мая.
- Не съм роден под такава щастлива звезда аз. Тук приликите между нас свършват - малко горчиво се усмихна Мечо.- Точно преди година все още бях в казармата. Всъщност, служих цели две години и пропуснах и Букурещ, и Истанбул. Уволних се точно с края на турнето. Винаги ще съжалявам за това, но пък имам надежда за следващото. Нали пишат, че е в студио и записва нов албум?
- Да, така пишат. Мечтая си този път да бъда на няколко концерта. Поне три.- въздъхна замечтано Мая.
- Щом го искаш, ще стане! А можем да осъществим мечтата заедно. Какво ще кажеш?
- Да осъществим мечтата заедно? Звучи сякаш сме първи приятели или...
- ... Или повече от приятели - засмя се Мечо. - Това плаши ли те?
- Странно, но не. Сякаш казваш най- нормалното нещо на света.

Двамата се погледнаха без притеснение, усмихнаха се един на друг и той седна до нея. Хвана нежно ръката ѝ и погледна отново в мекотата на големите ѝ, кафяви очи. С другата си ръка отмести игрив кичур от лицето ѝ и тихо каза:

- Никога не съм предполагал, че във влак ще срещна момиче, с което имаме общи интереси, свързват ни толкова неща, не спираме да говорим с часове и имаме още и още за казване. Когато поисках отпуск от шефа ми, решавайки че обекта може да се строи една седмица и без мен, за да прекарам време със семейството си, което не съм виждал от шест месеца, не съм и предполагал какво ме очаква още в първите мигове на пътешествието. Не искам да звуча клиширано и банално, но ти си най- милото и най- красивото момиче, което някога съм виждал! Не знам как след минути ще се разделя с теб! Не искам тази раздяла! Дори да ми дадеш адрес и телефон, писмата и разговорите няма да са ми достатъчни. Ще ми липсва присъствието и гласа ти. Искам да те усещам наоколо постоянно! Аз не се влюбвам от пръв поглед. Дори трудно се влюбвам. А ти ме омагьоса. Не помня някога да съм говорил така. Чувствам се като в любовен роман.
- Не съм от момичетата, които четат често любовни романи. Дай ми трилъри и криминалета. Мога, обаче, да си представя какво усещаш. Въпреки, че до сега съм се влюбвала само в Майкъл... Моите родители са винаги заедно, във всичко. Обещах си, още като дете, че ще обвържа живота си само с мъж, с когото мога да живея в същата приказка. Не за да се чувствам като принцеса и да имам принц, а да има вълшебство в живота ми, което да сътворявам с някого, заедно. Откакто пое куфара ми, качвайки се на влака, имам усещане за вълшебство.

- Куфара, влака и Майкъл ни събраха. Не бива да пречим на този замисъл.- намигна ѝ Мечо.

- След малко ще ти кажа какво още не бива.- загадъчно се усмихна Мая.

Тогава усетиха, че влака забавя своя ход. Погледнаха заедно през прозореца. Дъждът беше спрял, облаците се разсейваха, за да направят път на Слънцето. Виждаха се все повече жилищни блокове и разбраха, че след завоя ще навлязат в гарата, на която тя трябваше да слезе. След няколко минути Мечо с неохота се надигна и посегна да свали куфара ѝ. Мая нежно го хвана за ръката и поклати отрицателно глава:

- Недей. До моята спирка има още четири часа. Тя е крайната, столична гара. Как ще ме изтърпиш, ти му мисли!

Мечо силно я прегърна и я завъртя. Щастливият им смях изпълни купето.

Ким

11.04.2021


Тагове:   любов,   когато,


Гласувай:
2
0



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kim29
Категория: Лични дневници
Прочетен: 7676
Постинги: 17
Коментари: 21
Гласове: 100
Архив
Календар
«  Май, 2021  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31